Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

– Благодаря – рече Микаел механично.

Мартин Вангер отново се разсмя.

– Ето, виждаш ли. Вече започна да възприемаш принципа на подчинението. Държа живота ти в ръцете си, Микаел. Знаеш, че мога да те убия всяка една секунда. Ти ме помоли да направя живота ти по-приятен с помощта на един рационален аргумент и малко ласкателство и бе възнаграден.

Микаел кимна. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите.

В ЕДИНАЙСЕТ И ПЕТНАЙСЕТ Лисбет Саландер отпи вода от пластмасовата бутилка и отгърна на следващата страница. Тя обаче, за разлика от Микаел по-рано същия ден, не се задави. За сметка на това облещи очи, когато направи връзката.

Клик!

В продължение на два часа бе чела ведомствените вестници на предприятията на концерна „Вангер“ по цялата страна. Основният от тях се казваше чисто и просто „Информация за концерна“ и съдържаше логото на империята „Вангер“ – развяващо се на вятъра шведско знаме с триъгълна форма. Вестникът очевидно бе списван от отдела по реклама в централния офис. Съдържанието му бе пропагандно, а целта му – да създаде у работниците чувството, че са част от едно голямо семейство.

През спортната училищна ваканция[126] през февруари 1967 година Хенрик Вангер бе проявил щедрост и бе поканил семействата на петдесет от служителите в централата на концерна на едноседмична ски почивка в Херйедален[127]. Причината за това бе рекордната печалба от предходната година – поканата се явява знак на благодарност за многото часове усилена работа. Отделът за „Връзки с обществеността“ изпраща в наетото за целта ски селище свои служители, които да направят фоторепортаж.

Множество от придружените от весели коментари снимки изобразяваха пистите. Няколко показваха усмихнатите, зачервени от студа лица на събралите се в бара служители, които бяха вдигнали халбите си с бира във въздуха. Две от снимките бяха направени по време на едно малко следобедно мероприятие, организирано от Хенрик Вангер, на което той обявява четирийсет и три годишната чиновничка Ула-Брит Муген за служител на годината. Наградата е премия от петстотин крони и стъклена купа.

Награждаването се провежда на терасата на ски хотела, очевидно точно преди хората отново да се отправят към пистите. На снимката присъстват около двайсет души.

Най-вдясно, точно зад Хенрик Вангер, стоеше мъж с дълга руса коса. Той бе облечен в тъмно ватирано яке с ярка ивица на раменете. Цветът ѝ не си личеше, тъй като вестникът бе отпечатан в черно-бяло, но Лисбет Саландер бе готова да си заложи главата, че ставаше дума за червено.

Под снимката имаше пояснителен коментар: в най-десния ъгъл е деветнайсетгодишният Мартин Вангер, който учи в Упсала. На него вече се гледа като на обещаващ талант, който да заеме място в управлението на концерна.

– Got you[128] – прошепна Лисбет Саландер.

Тя загаси настолната лампа и остави вестниците на безразборна купчина – за да има с какво да се занимава утре сутринта тази кучка Будил Линдгрен .

Отиде до паркинга през една странична врата. На половината път към мотоциклета си спомни, че бе обещала да информира пазача, преди да си тръгне. Тя се спря и поогледа паркинга. Пазачът се намираше в другия край на сградата. Това означаваше, че трябваше да се върне и да заобиколи цялата постройка. „Fuck that“, реши Лисбет.

Стигна до мотоциклета, включи мобилния си телефон и позвъни на Микаел. Чу съобщение, че абонатът не може да бъде избран. За сметка на това обаче откри, че Микаел се бе опитвал да се свърже с нея цели тринайсет пъти между четири и девет часа. През последните два часа обаче не се бе обаждал.

Лисбет позвъни на стационарния телефон в къщата, но и там никой не вдигна. Тя сбърчи чело, закрепи чантата с компютъра, сложи си каската и запали мотора. Пътуването от изхода на промишлената зона на Хедестад до остров Хедебю ѝ отне десет минути. В кухнята светеше, но къщата бе празна.

Лисбет Саландер излезе навън и се огледа. Първата ѝ мисъл бе, че Микаел е отскочил до Дирх Фроде, но тя още от моста бе забелязала, че лампите в дома му от другата страна на водата бяха угасени. Погледна ръчния си часовник. Бе дванайсет без двайсет.

Лисбет се върна вкъщи, отвори гардероба и извади компютъра, на който се съхраняваха снимките от разположените навън камери. Отне ѝ известно време да проследи веригата от събития.

Микаел се бе прибрал в 15,32.

В 16,03 беше излязъл да пие кафе в градината. Бе разглеждал някаква папка. Бе провел три кратки разговора за единия час в градината. Всички те съвпадаха във времето с пропуснатите от нея телефонни обаждания.