Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

В 17,21 бе отишъл на разходка. Беше се върнал петнайсет минути по-късно.

В 18,20 се бе приближил до градинската порта и беше погледнал към моста.

В 21,03 бе излязъл. Така и не се бе прибрал.

Лисбет прегледа на бързи обороти снимките от другия компютър, които показваха градинската порта и пътя. Можеше да види кои хора бяха преминали напред-назад през целия ден.

В 19,12 Гунар Нилсон се бе прибрал вкъщи.

В 19,42 някой бе отпътувал в посока към Хедестад в един сааб, собственост на „Йостергорден“.

В 20,02 същата кола се бе върнала обратно – може би бяха ходили до павилиона или бензиностанцията?

След това не се бе случило нищо чак до 21,00, когато по пътя преминава колата на Мартин Вангер. Микаел напуска къщата след три минути.

След по-малко от един час, към 21,50, обективът внезапно бе уловил Мартин Вангер. Той беше стоял до градинската порта повече от минута и бе наблюдавал къщата, после се бе доближил и бе надникнал през кухненския прозорец. След това се бе качил до площадката пред вратата, бе натиснал дръжката и беше извадил ключ. Тогава явно бе осъзнал, че ключалката е сменена. Бе останал още малко, преди да се обърне и да си тръгне.

Сърцето на Лисбет Саландер изведнъж се вледени.

МАРТИН ВАНГЕР ОТНОВО бе оставил Микаел сам доста дълго. Той лежеше неподвижно на пода в неудобната си поза, сък закопчани на гърба ръце, а около врата му бе омотана тънка верига, захваната за халката на пода. Микаел опипа белезниците, но знаеше, че няма как да ги отвори. Те бяха толкова стегнати, че вече не чувстваше ръцете си.

Беше безнадеждно. Той затвори очи.

Не знаеше колко време бе изминало, когато отново чу стъпките на Мартин Вангер. Директорът на концерна се появи в полезрението му. Изглеждаше притеснен.

– Неудобно ли ти е? – попита той.

– Да – отвърна Микаел.

– Сам си си виновен. Трябваше да се прибереш в Стокхолм.

– Защо убиваш?

– Защото така избрах. Бих могъл да обсъждам моралните и интелектуалните аспекти на действията си с теб цяла нощ, но това нищо няма да промени. Опитай се да погледнеш на нещата от този ъгъл: човекът е покрита с кожа черупка, която се състои от клетки, кръв и химически елементи. Някои от тези черупки попадат в историческите книги. Повечето обаче умират и имената им потъват в забрава.

– Ти убиваш жени.

– Ние, които убиваме за собствено удоволствие, аз не съм единственият с подобно хоби, живеем пълноценно.

– Да, но защо Хариет? Твоята собствена сестра.

Лицето на Мартин Вангер изведнъж се промени. Той се доближи до Микаел с една крачка и го хвана за косата.

– Какво се е случило с нея?

– Какво искаш да кажеш? – попита задъхано Микаел.

Той се опита да извърне глава, за да притъпи болката от скубането. Веригата веднага се затегна около врата му.

– Ти и Саландер. Какво открихте?

– Пусни ме. Нали разговаряме.

Мартин Вангер пусна косата му и седна с кръстосани крака пред Микаел. Внезапно извади нож. Допря острието му до лицето на Микаел, точно под окото, и го принуди да го погледне.

– Какво, по дяволите, се е случило с нея?

– Не разбирам. Мислех, че ти си я убил.

Мартин Вангер гледа втренчено Микаел доста дълго. След това се отпусна. Изправи се и се заразхожда из стаята, потънал в мислите си. Пусна ножа на пода, разсмя се и се обърна към Микаел.

– Хариет, Хариет, все тази Хариет. Ние се опитахме… да поговорим с нея. Готфрид искаше да я научи. Мислехме, че е една от нас и че ще приеме дълга си, но тя се оказа най-обикновена… путка . Мислех, че имам контрол над нея, но тя възнамеряваше да разкаже на Хенрик и аз разбрах, че не мога да разчитам на нея. Рано или късно щеше да разкрие истината за мен.

– Ти си я убил.

– Исках да я убия. Възнамерявах да го направя, но закъснях. Не можах да стигна до острова.

Микаел се опита да смели информацията, но имаше усещането, че след малко в съзнанието му ще светне надпис information overload[129]. Мартин Вангер не знаеше какво се бе случило със сестра му.

Изведнъж Мартин Вангер извади мобилния си телефон от сакото, погледна дисплея и го остави на стола до пистолета.

– Време е да приключваме. Нощес трябва да успея да се погрижа и за анорексичната ти кучка.

Той отвори един шкаф, извади тънък кожен колан, направи примка от него и я сложи около врата на Микаел. Отпусна веригата, която го придържаше завързан към пода, изправи го на крака и го блъсна към стената. Прокара колана през една халка над главата на Микаел и го затегна, така че Микаел се видя принуден да застане на пръсти.