Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

– Защо?

– Защо какво?

– Защо ти е всичко това? – Микаел кимна към стаята.

Мартин Вангер се наведе, хвана брадичката на Микаел и вдигна главата му, така че погледите им се срещнаха.

– Защото е толкова лесно – рече той. – Жени изчезват постоянно. На никого не липсват. Имигрантки. Курви от Русия. Годишно през Швеция преминават хиляди хора.

Той пусна главата на Микаел и се изправи, почти горд, че можеше да му разкаже.

Мили Боже. Това не е някаква загадка от миналото. Мартин Вангер продължава да убива и днес. А аз влязох нищо неподозиращ право в…

– В момента нямам гостенка, но вероятно ще ти е интересно да чуеш, че докато двамата с Хенрик седяхте и дрънкахте глупости през зимата и пролетта, тук имаше едно момиче. Казваше се Ирина. От Беларус. Докато ти вечеряше горе, в кухнята ми, тя седеше заключена в тази клетка. Онази вечер бе много приятна, нали?

Мартин Вангер седна на масата с подскок и залюля крака във въздуха. Микаел примижа. Усети, че започва да му се повдига, и преглътна шумно.

– Какво правиш с телата?

– Лодката ми стои закотвена до кея, точно тук. Карам ги дълбоко навътре в морето. Аз, за разлика от баща си, не оставям следи. Но и той не бе глупак. Жертвите му бяха пръснати из цяла Швеция.

Пъзелът започна да се подрежда в съзнанието на Микаел.

„Готфрид Вангер. От 1949 до 1965 година. След това Мартин Вангер продължава делото му през 1966 година в Упсала.“

– Ти се възхищаваш на баща си.

– Той ме научи. Посвети ме, когато бях на четиринайсет.

– Удевала. Леа Першон.

– Точно така. Тогава присъствах. Само гледах, но бях там.

– 1964 година, Сара Вит от Ронебю.

– Бях на шестнайсет. Това ми бе първата жена. Готфрид ме научи. Аз я удуших.

Той се хвали. Мили Боже, това семейство е съвсем откачено .

– Предполагам, осъзнаваш, че това е пълна лудост.

Мартин Вангер вдигна леко рамене.

– Не мисля, че разбираш божествената същност на това да притежаваш пълен контрол над живота и смъртта на друго човешко същество.

– Да измъчваш и убиваш жени ти носи удоволствие, Мартин.

Шефът на концерна се замисли за миг, втренчил поглед в едно празно място на стената зад Микаел. След това се усмихна с шармантната си, ослепителна усмивка.

– Всъщност не съм съгласен. Ако трябва да направя интелектуален анализ на същността си, то бих се описал по-скоро като сериен изнасилвач, отколкото като сериен убиец. Всъщност съм сериен похитител. Убийствата идват като естествено последствие – все пак трябва да прикрия престъпленията си. Нали разбираш?

Микаел не знаеше какво да отговори, затова само кимна.

– Действията ми, разбира се, са социално недопустими, но моите престъпления са преди всичко престъпления срещу социалните закони. Моите гости срещат смъртта в края на престоя си тук, когато вече са ми омръзнали. Тяхното разочарование е така очарователно всеки път.

– Разочарование? – възкликна Микаел изненадано.

– Точно така. Разочарование . Те си мислят, че ако ми угаждат, ще ги пощадя. Приспособяват се към правилата ми. Започват да ми вярват, дори завързват един вид приятелство с мен и до последно се надяват, че то означава нещо. Разочарованието идва в мига, в който разберат, че са били измамени.

Мартин Вангер заобиколи масата и се облегна на стоманената клетка.

– Ти, като един ограничен от конвенции представител на средната класа, никога няма да можеш да разбереш, че най-вълнуващо от всичко е самото планиране на похищението. Не трябва да действаш импулсивно – такива похитители винаги свършват в затвора. Тук става въпрос за чиста наука, изпълнена с хиляди малки подробности, които не трябва да забравяш. Трябва да набележа жертвата си и да анализирам живота ѝ. Коя е тя? Откъде идва? Как да установя контакт с нея? Какво да направя, за да остана по някакъв начин насаме с „плячката си“, без да рискувам името ми да излезе наяве или някога да попадне в бъдещо полицейско разследване?

Стига , помисли си Микаел. Мартин Вангер говореше за похищения и убийства с почти академичен тон, сякаш поясняваше особеното си мнение по някой езотеричен теологически въпрос.

– Това наистина ли ти е интересно, Микаел?

Той се наведе и погали Микаел по бузата. Ласката му бе внимателна, почти нежна.

– Вероятно осъзнаваш, че това може да свърши само по един начин. Имаш ли нещо против, ако запаля цигара?

Микаел поклати глава.

– Можеш да ме почерпиш с една – рече той.

Мартин Вангер изпълни молбата му. Той запали две цигари и постави внимателно едната между устните на Микаел, изчака го да си дръпне и продължи да я държи.