Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

– Мислил съм за това – отвърна Микаел. – Но защо в такъв случай ще оставя разчленена котка на площадката? Това има пряка връзка с убийствата. – Микаел потропа с пръсти по Библията на Хариет. – Поредната пародия на закона за жертвоприношения чрез огън.

Лисбет Саландер се облегна назад, вдигна поглед към църквата и замислено цитира Библията. Прозвуча, сякаш говореше сама на себе си.

– После да заколи телето пред Господа; и свещениците, Аароновите синове, да принесат кръвта и да поръсят с кръвта наоколо върху олтара, който е пред входа на шатъра за срещане. И да одере животното за всеизгаряне, и да го насече на късове .

Тя замълча и изведнъж осъзна, че Микаел я наблюдава с напрегнато лице. Той отвори първа глава от книга Левит.

– Знаеш ли и дванайсети стих?

Лисбет мълчеше.

– И да го… – започна Микаел и ѝ кимна.

– И да го насече на късове, с главата му и тлъстините му; а свещеникът да ги нареди на дървата, които са върху огъня на олтара .

– А следващият?

Тя внезапно се изправи.

– Лисбет, ти имаш фотографска памет! – възкликна Микаел удивено. – Затова успяваш да прочетеш всяка страница от материалите за десет секунди.

Тя реагира изключително бурно. Втренчи се в Микаел, а в очите ѝ имаше толкова ярост, че той зяпна. След това погледът ѝ се изпълни с отчаяние. Лисбет внезапно се обърна и побягна към градинската порта.

– Лисбет – извика Микаел след нея.

Тя изчезна надолу по пътя.

МИКАЕЛ ПРИБРА компютъра ѝ, включи алармата, заключи входната врата и чак след това тръгна да я търси. Намери я след двайсет минути на един кей в пристанището. Беше потопила крака във водата и пушеше. Чу го да приближава. Той видя как раменете ѝ леко се стегнаха. Спря на два метра от нея.

– Не знам къде сгреших, но не исках да те разстроя.

Тя не му отговори.

Той продължи напред, седна до нея и внимателно сложи ръка на рамото ѝ.

– Моля те, Лисбет, говори с мен.

Тя извърна глава и го погледна.

– Няма нищо за казване. Аз съм чисто и просто откачалка.

– Щях да съм много щастлив, ако паметта ми бе наполовина толкова добра, колкото твоята.

Тя хвърли фаса във водата.

Микаел остана мълчалив доста дълго. „Какво да кажа? Ти си едно съвсем обикновено момиче. Няма нищо, че си малко по-различна от другите. Каква всъщност е представата ти за самата себе си?“

– Разбрах, че си различна, от първата секунда, в която те срещнах – рече той. – И знаеш ли какво? От доста дълго време не ми се беше случвало така спонтанно да харесам някого от пръв поглед.

От една къщурка от другата страна на пристанището се появиха няколко деца и се хвърлиха във водата. Еуген Норман, художникът, с когото Микаел още не бе разговарял, седеше на един стол пред къщата си, пушеше лула и наблюдаваше Микаел и Лисбет.

– Много бих искал да сме приятели, ако и ти го желаеш – продължи Микаел. – Но решението е твое. Сега ще се върна вкъщи и ще направя още кафе. Ела, когато се почувстваш готова.

Той се изправи и я остави на спокойствие. Бе стигнал едва до половината на стръмнината, когато я чу да върви след него. Продължиха мълчаливо един до друг.

ТЯ ГО СПРЯ точно когато стигнаха до къщата.

– Мина ми една мисъл през главата… Говорихме, че всичко това представлява пародия на Библията. Вярно е, че той насече котка, но всъщност би му било доста трудно да намери бивол. Въпреки това обаче може да се каже, че се придържа към основните моменти в книгата. Чудя се…

Тя погледна към църквата.

– … и да поръсят с кръвта наоколо върху олтара, който е пред входа на шатъра за срещане…

Те минаха по моста, стигнаха до църквата и се огледаха. Микаел натисна дръжката на вратата. Бе заключено. Пообиколиха малко наоколо, като четяха наслуки надписите по надгробните плочи. Така стигнаха до параклиса, който се издигаше близо до водата. Изведнъж Микаел опули очи. Това не бе параклис, а крипта. Над вратата беше издълбано името Вангер и строфа на латински, която не знаеше как да преведе.

– Да почиват в мир до края на света – каза Лисбет Саландер.

Микаел я погледна. Тя вдигна рамене.

– Виждала съм я някъде – рече му тя.

Микаел изведнъж се разсмя с глас. Лисбет застина и в началото изглеждаше ядосана, но след това осъзна, че той не се смееше на нея, а на цялата ситуация, и се успокои.

Микаел натисна дръжката на портата. Бе заключена. Замисли се за миг, после каза на Лисбет да седне и да го изчака. Микаел отиде до Ана Нюгрен и почука на вратата. Обясни ѝ, че иска да разгледа гробницата на семейство Вангер, и я попита къде Хенрик държи ключа. Ана изглеждаше разколебана, но Микаел я убеди да му помогне, като ѝ припомни, че той работи пряко за Хенрик. Тя донесе ключа от бюрото му.