Стиг Ларшон - Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2

Въпреки това се чувстваше толкова неспокоен, че отби колата до банкета на пътя и изключи двигателя. Не бе спал от около трийсет часа и бе замаян. Отвори вратата, излезе навън и уринира. Бе хладна ясна нощ. Намираше се до поле в близост до Йерна.

Въпросът бе принципен. На четиристотин километра от Стокхолм бе значително по-трудно да се сдобиеш с амфетамини, а търсенето на шведския пазар безспорно бе голямо. Останалото беше въпрос на логистика – как да бъде транспортиран желаният продукт от точка А до точка Б, или по-точно казано – от един подземен офис в Талин до пристанище Фрихамнен в Стокхолм.

Проблемът оставаше нерешен – как трябва да се подходи, за да се осигури редовно транспортиране на стока от Естония до Швеция? Това бе най-важният въпрос и слабото звено на веригата, защото след дълги години на усилия те все още разполагаха единствено с временни решения и постоянно трябваше да импровизират.

А и в последно време машината беше започнала все по-често да скърца. Русият великан се гордееше с организационните си способности. В продължение на няколко години успя да създаде една добре смазана машина от контакти с помощта на пропорционални дялове от възнаграждения и санкции. Сам обиколи страната, откри партньори, договори с тях условията на работа и осигури доставянето на стоката на точното място.

Възнаграждението се изразяваше в стимула, който подизпълнител като Маге Лундин получаваше – добра и сравнително нерискова печалба. Системата беше безупречна. Маге Лундин получаваше стоката, без да си мръдне пръста – не му се налагаше да предприема трудоемки пътувания, за да закупи въпросните вещества, нито пък бе принуден да води преговори с всякакви хора, които можеха да се окажат полицаи или членове на руската мафия, както и лесно да го изиграят. Лундин знаеше, че русият великан реализира доставката, след което прибира петдесет процента.

При възникване на някакви усложнения прибягваше до наказания, което напоследък се случваше все по-често. Един разговорлив уличен дилър, който знаеше твърде много за мрежата, за малко да издаде МК „Свавелшьо“. Наложи се русият великан да се намеси и да го накаже.

А той умееше да наказва.

Великанът въздъхна.

Чувстваше, че цялата дейност става все по-сложна за следене. Чисто и просто бе твърде многостранна.

Запали цигара и опъна крака до банкета на пътя.

Метамфетамините представляваха чудесен, ненабиващ се на очи и контролируем източник на доход – голяма печалба, минимален риск. Търговията с оръжие също бе донякъде обоснована, ако можеше да открие и избегне рисковите звена. Като се вземеше под внимание рискът обаче, не бе икономически оправдано да доставиш две огнестрелни оръжия, на стойност няколко хилядарки, на неколцина луди сополанковци, които възнамеряват да ограбят магазина в съседната къща. Единични опити за индустриален шпионаж или контрабанда на електронни части на изток, макар и пазарът да се бе свил драматично през последните години, донякъде си струваха труда.

За сметка на това обаче търговията с курви от Прибалтика бе напълно безсмислена от икономическа гледна точка. Курвите носеха само жълти стотинки и усложнения и във всеки момент можеха да дадат повод на лицемерни писания в медиите и за дебати в странната политическа институция, наречена шведски парламент, чиито правила оставаха, меко казано, неясни за русия великан. Предимството на бизнеса с курви бе почти пълната липса на риск от юридическа гледна точка. Всички обичат курви – прокурорите, съдиите, тъпите ченгета и дори някои депутати. Никой не би се разровил надълбоко, за да противодейства на дейността.

Даже и някоя курва да се споминеше, това не водеше задължително до конкретни политически действия. Ако полицията успееше да залови някой очевиден заподозрян в рамките на няколко часа, докато все още по дрехите му има капки кръв, то случаят съвсем естествено приключваше с осъдителна присъда за няколко години затвор или престой в неизвестно заведение. Ала ако полицията не откриеше заподозрян в рамките на четирийсет и осем часа, то русият великан от собствен опит знаеше, че се появяваха по-важни проблеми за разследване.

Въпреки това обаче русият великан не харесваше търговията с курви. Не харесваше и самите курви с нагримосаните им лица и кресливия пиянски смях. Те бяха мръсни. Те, в качеството си на човешки капитал, не струваха повече от печалбата, която носеха. И тъй като бяха именно човешки капитал, то винаги съществуваше рискът някоя от тях да се побърка и да реши, че може да се откаже, или пък да започне да носи информация на полицията, журналистите или някой друг външен човек. Което от своя страна означаваше, че той ще трябва да се намеси и да я накаже. А пък ако разкритията се окажеха прекалено големи, то веригата от прокурори и полицаи трябваше да се задейства – в противен случай в проклетия парламент щеше да настъпи дяволска суматоха. Търговията с курви създаваше единствено проблеми.