Стиг Ларшон - Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2

Тя изключи компютъра, седна в нишата и отвори подарената ѝ от Мими табакера. Запали цигара и се загледа в мрака. Не бе контролирала Бюрман достатъчно добре. Той е хлъзгав като риба.

Обзе я силна тревога. Първо Кале Блумквист, после името Зала, а сега проклетият Нилс Бюрман заедно с някакъв наблъскан с анаболи мъжкар от престъпните среди. През последните денонощия спокойното съществуване, което се опитваше да си осигури, бе разтърсено на няколко пъти.

В ДВА И ПОЛОВИНА същата нощ Лисбет Саландер пъхна ключа във външната врата на жилищната сграда на улица Упландсгатан, в близост до площад Оденплан, където живееше адвокат Бюрман. Застана пред апартамента му, отвори внимателно процепа за пощенски пратки и пусна вътре един свръхчувствителен микрофон, закупен в „Каунтърспай Шоп“[35] в Мейфеър[36] в Лондон.

Никога не беше чувала за Ебе Карлсон, но именно от този магазин той бе купил прословутата си подслушвателна система, заради която в края на осемдесетте години на ХХ век правосъдният министър на Швеция си бе подал оставката.

Лисбет чу тихото бръмчене на хладилника и пронизителното тиктакане на поне два часовника, единият от които бе стенен и се намираше в дневната вляво от входната врата. Настрои звука и заслуша, стаила дъх. Чу всевъзможно тракане и шумолене от апартамента, но не и признак на човешко присъствие. Отне ѝ няколко минути, докато долови и различи слабия звук на равномерно дишане.

Нилс Бюрман спеше.

Лисбет извади микрофона и го пъхна във вътрешния джоб на коженото си яке. Носеше тъмни дънки и маратонки с каучукова подметка. Пъхна внимателно ключа в ключалката и открехна вратата. Преди да я отвори напълно, извади електрошоков пистолет от външния си джоб. Не бе взела друго оръжие със себе си. Не смяташе, че ѝ трябва каквото и да било подкрепление, за да се справи с Бюрман.

Влезе в антрето, затвори външната врата и запристъпя тихо към вътрешната част на коридора до спалнята му. Спря внезапно, когато видя светлината от запалена лампа, но към този момент вече бе чула хъркането му. След това веднага се пъхна в спалнята. Лампата бе на прозореца. Какво има, Бюрман? Да не те е страх от тъмното?

Застана до леглото му и го наблюдава в продължение на няколко минути. Беше се състарил и отпуснал. Миризмата в стаята говореше за занемарена лична хигиена.

Лисбет не изпита нито грам съжаление. За секунда в погледа ѝ проблесна искра на непримирима омраза. Забеляза чаша на нощното шкафче, наведе се и я подуши. Алкохол.

След това излезе от спалнята. Обиколи набързо кухнята, където не откри нищо забележително, продължи през дневната и се спря при вратата на спалнята. Бръкна в джоба на якето си и извади дузина парченца от сухар, които внимателно постави в мрака на паркета. Ако някой тръгнеше да се промъква насам през дневната, хрускането щеше да я предупреди.

Лисбет застана зад бюрото на адвокат Нилс Бюрман и сложи пистолета пред себе си, така че лесно да може да го хване. След това започна методично да претърсва чекмеджетата. Прегледа кореспонденцията, съдържаща информация за банковия баланс и икономическото му състояние. Забеляза, че е станал по-немарлив, що се отнася до получаването на актуализирана информация, и все по-рядко я изисква, но не откри нищо интересно.

Най-долното чекмедже бе заключено. Лисбет Саландер сбърчи вежди. При последното ѝ посещение преди една година всички чекмеджета бяха отключени. Погледът ѝ стана отнесен, когато се опита да си спомни съдържанието му. Тогава в него имаше фотоапарат, телеобектив, малък джобен касетофон „Олимпус“, кожен фотоалбум, малка кутийка със синджир за врат, бижута и златен пръстен с гравиран надпис „Тилда и Якоб Бюрман, 23 април 1951 г.“. Лисбет знаеше, че това са имената на родителите му и че и двамата са починали. Предположи, че е запазил халката като спомен.

От това следваше, че адвокатът е заключил своите ценности.

Лисбет отиде до кантонерката зад бюрото и извади двете папки, съдържащи документацията, свързана с работата му като неин попечител. Преглежда всичко лист по лист в продължение на петнайсет минути. Отчетите бяха безупречни и загатваха, че тя е добра и прилежна девойка. Четири месеца по-рано бе добавил, че я намира за достатъчно рационална и компетентна личност, което дава основание при годишното преразглеждане на нейния случай да бъде обсъден въпросът дали все още съществуват основателни причини за оставането ѝ под попечителство. Предложението му бе изкусно формулирано и представляваше първата стъпка към обявяването ѝ за пълноценна личност.