Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

Еверт Гулберг изви глава и удивено погледна жената, която бе пропуснал пред себе си. Отмести поглед и погледна чантата ѝ, докато сестрата проверяваше легитимацията ѝ и сравняваше данните ѝ с нанесените в един списък.

– Стая дванайсет – каза сестрата.

– Благодаря. Вече бях там, така че ще я намеря.

Тя взе чантата си и изчезна от полезрението на Гулберг.

– С какво мога да ти помогна? – попита сестрата.

– Искам да оставя тези цветя за Карл-Аксел Будин.

– Забранено му е да приема посещения.

– Знам, само искам да оставя цветята.

– Ще се погрижим.

Гулберг бе взел цветята повече за да има някакъв предлог. Всъщност искаше да види как изглежда отделението. Поблагодари и се отправи към изхода. По пътя подмина вратата на Залаченко, стая 14 според Юнас Сандберг.

Изчака на стълбището. През остъклената врата видя сестрата да изчезва в стаята на Залаченко с букета, който току-що бе оставил. Когато се върна на мястото си на рецепцията, Гулберг отвори вратата, бързо стигна до стая 14 и влезе.

– Здравей, Александър – каза.

Залаченко изненадано погледна неочаквания гост.

– Мислех, че вече си умрял – каза той.

– Още не съм – отвърна Гулберг.

– Какво искаш? – попита Залаченко.

– А ти какво мислиш?

Гулберг дръпна стола за посетители и седна.

– Сигурно да ме видиш мъртъв.

– Ами би било хубаво. Как може да си толкова луд, по дяволите! Дадохме ти чисто нов живот, а ти попадна тук.

Ако Залаченко можеше да се усмихва, сигурно щеше да го направи. Шведската Полиция за сигурност по негово мнение се състоеше само от лаици. Към тях причисляваше и Еверт Гулберг и Свен Янсон, тоест Гунар Бьорк. Да не говорим за пълния идиот, адвокат Нилс Бюрман.

– И сега още веднъж трябва да те измъкваме от огъня.

Изразът не беше особено подходящ за тежко обгорелия Залаченко.

– Не ми излизай с морални приказки. Измъкни ме оттук.

– Точно това исках да обсъдя с теб.

Гулберг постави чантата на коленете си, извади празен бележник и отвори на чиста страница. После въпросително погледна Залаченко.

– Любопитен съм за едно нещо – наистина ли искаше да ни изгориш след всичко, което направихме за теб?

– Ти как мислиш?

– Зависи доколко си луд.

– Не ме наричай луд. Аз съм сървайвър. Правя всичко, каквото трябва, за да оцелея.

Гулберг поклати глава.

– Не, Александър, правиш каквото правиш, защото си зъл и прогнил. Искаше новини от Секцията. Тук съм да ти ги кажа. Няма да си мръднем пръста да ти помогнем този път.

Залаченко за първи път доби неуверен вид.

– Нямаш друг избор – каза той.

– Винаги има избор – отвърна Гулберг.

– Аз ще…

– Нищо няма да направиш.

Гулберг пое дълбоко дъх и пъхна ръка във външния джоб на кафявата си чанта, откъдето извади един „Смит & Уесън“, 9-милиметров, с позлатен приклад. Оръжието бе подарък, получен от английските разузнавателни служби преди двайсет и пет години – резултат от безценна информация, която беше измъкнал от Залаченко и превърнал в твърда валута, назовавайки името на един стенограф в английската МИ-5, който в добрия дух на Ким Филби работеше за руснаците.

Залаченко бе изумен. Засмя се.

– И какво ще правиш с това? Ще ме застреляш ли? Ще прекараш остатъка от мизерния си живот в затвора.

– Не мисля – каза Гулберг.

Залаченко внезапно се разтревожи дали Гулберг се шегува, или не.

– Ще стане скандал в огромни размери.

– И това не мисля. Само няколко заглавия. Но след седмица никой дори няма да си спомня името Залаченко.

Очите на Залаченко се присвиха.

– Проклета свиня! – каза Гулберг с такъв смразяващ тон, че Залаченко изтръпна.

Гулберг натисна спусъка и изпрати изстрела право в средата на челото му точно когато Залаченко започна да смъква протезата си през ръба на леглото. Куршумът отхвърли Залаченко назад върху възглавницата. Той потрепери спазматично няколко пъти, преди да остане неподвижен завинаги. Гулберг видя, че на стената зад леглото се образува цвете от червена течност. В ушите му запищя след трясъка и той автоматично ги потърка със свободния си показалец.

После се изправи, отиде при Залаченко, допря дулото до слепоочието му и натисна още два пъти спусъка. Искаше да е сигурен, че мръсният старец наистина е мъртъв.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ПОДСКОЧИ, когато чу първия изстрел. Усети остра болка да пронизва рамото ѝ. При следващите два изстрела се опита да спусне крака от леглото.

Когато се разнесоха изстрелите, Аника Джанини, която бе разговаряла с Лисбет само няколко минути, застина като парализирана и се помъчи да определи откъде идват гърмежите. Реакцията на Лисбет ѝ показа, че нещо става.