Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

Проклетият Кале Блумквист. И може би проклетата Ерика Бергер с трапчинките, хубавите дрехи и самоуверения вид.

Всичко свърши, бе казала Аника Джанини, когато напуснаха полицията. Да. Процесът свърши. Свърши за Аника Джанини. И за Микаел Блумквист, който публикува текста си и който щеше да се появи по телевизията и сигурно да спечели някоя шибана награда.

Но не и за Лисбет Саландер. Това бе само първият ден от остатъка на нейния живот.

В ЧЕТИРИ СУТРИНТА престана да мисли за каквото и да е. Хвърли пънкарските си дрехи на пода в спалнята, влезе в банята и взе душ. Изми целия грим, който носеше в съда, и се облече в свободни тъмни ленени панталони, бяла тениска и тънко яке. Опакова чанта с бельо и една-две фланелки и си сложи обикновени удобни обувки за ходене.

Взе своя „Палм“ и поръча такси за площад Мусебаке. Замина за летище Арланда и пристигна там точно преди шест часа. Проучи таблото със заминаващите полети и запази билет за първата дестинация, която ѝ се хвърли в очи. Използва собствения си паспорт и собственото си име. Бе удивена, когато никой на гишетата не я разпозна и никой не реагира на името ѝ.

Настани се в сутрешния самолет до Малага и кацна по средата на деня в адски пек. Стоя несигурно известно време на терминала. Накрая отиде да погледне една карта и се замисли какво ще прави в Испания. След някоя и друга минута се реши. Нямаше сили да отделя време за проучване на автобусни линии или алтернативни превозни средства. Купи си чифт слънчеви очила от магазин до летището, излезе на стоянката за таксита и седна на задната седалка на първата свободна кола.

– Гибралтар. Плащам с кредитна карта.

Пътят отне три часа по новата магистрала покрай южния бряг. Таксито я остави на паспортната контрола на границата с британската територия и тя повървя до хотел The Rock[49] на Юропа Роуд, почти на края на високата 425 метра скала, където попита дали има свободна стая. Имаше една двойна. Нае я за две седмици и остави кредитната си карта.

Взе душ и седна увита в хавлия на терасата, загледана към Гибралтарския проток. Видя товарни кораби и няколко яхти. Мароко смътно се очертаваше в мъглата от другата страна на протока. Цареше спокойствие.

След малко влезе в стаята, легна и заспа.

НА ДРУГАТА СУТРИН ЛИСБЕТ Саландер се събуди в пет и половина. Стана, изкъпа се и пи кафе в хотелския бар на партера. В седем напусна хотела, купи плик с манго и ябълки, взе такси и отиде при маймуните. Бе излязла толкова рано, че само неколцина туристи бяха успели да се появят и тя бе почти сама с животните.

Харесваше Гибралтар. За трети път посещаваше удивителната скала с абсурдно гъсто населен град на Средиземно море. Гибралтар бе място, което не приличаше на никое друго. Градът бе изолиран от десетилетия, колония, която упорито отказваше да се слее с Испания. Разбира се, испанците протестираха срещу окупацията. (Лисбет Саландер обаче смяташе, че испанците трябва да си затварят устата, докато обитават анклава Сеута на мароканска територия, от другата страна на Гибралтарския проток.) Беше място, смешно откъснато от останалия свят, град, състоящ се от мрачна скала и около два квадратни километра градска площ, с летище, започващо от морето и свършващо на морето. Колонията бе толкова малка, че всеки квадратен сантиметър се използваше, а експанзията ставаше към морето. За да могат въобще да влязат в града, посетителите бяха принудени да пресичат пистата за кацане на летището.

Гибралтар даваше на понятието compact living нов смисъл.

Лисбет видя мощна мъжка маймуна да се катери по един зид към алеята. Опули ѝ се. Беше Barbary Ape.

– Здрасти, приятел – каза тя. – Върнах се.

Първия път, когато посети Гибралтар, дори не бе чувала за маймуните. Просто се бе изкачила на върха да се наслади на панорамата и остана изненадана, когато заедно с група туристи внезапно се озова насред стадо маймуни, които вдигаха шум и се катереха по двете страни на зида.

Беше странно чувство да вървиш по една пътека и изведнъж да те заобиколят дузина маймуни. Лисбет ги наблюдаваше подозрително. Не бяха агресивни. Но пък бяха достатъчно силни да те нахапят смъртоносно, ако ги раздразниш или се почувстват застрашени.

Намери един от гледачите, показа кесията с плодове и попита дали може да ги даде на маймуните. Той каза, че е окей.

Извади едно манго и го постави на зида, близо до мъжката маймуна.

– Закуска – каза, подпря се на стената и захапа ябълка.