Стиг Ларшон - Милениум. Взривената въздушна кула. Книга 3

– Не искам никакви компенсации. Искам да ме оставят на мира.

– Разбирам. Но какво искаш сега, няма особено значение. Този процес е извън теб. Предлагам да си вземеш адвокат, който да те представлява.

– Не искаш ли да продължиш да бъдеш мой адвокат?

Аника потърка очи. След днешното натоварване се чувстваше съвсем изпразнена. Искаше да се прибере, да вземе душ и да накара мъжа си да ѝ масажира гърба.

– Не знам. Ти не ми се доверяваш. И аз не ти вярвам. Нямам никакво желание да бъда въвлечена в дълъг процес, където ще ме посрещне единствено леденото ти мълчание, когато правя предложения или се опитвам да обсъждам нещо.

Лисбет мълча дълго.

– Аз… мен хич ме няма във взаимоотношенията. Но фактически аз ти вярвам.

Прозвуча почти като извинение.

– Възможно е. Но не е мой проблем, че те няма в отношенията. Ще стане мой проблем, ако те представлявам.

Мълчание.

– Искаш ли да продължа да бъда твой адвокат?

Лисбет кимна. Аника въздъхна.

– Живея на Фискаргатан 9. Над площад Мусебаке. Ще ме закараш ли дотам?

Аника погледна клиентката си. Запали мотора. Остави Лисбет да я води до адреса. Спряха малко преди къщата.

– Окей – каза Аника. – Ще опитаме. Ето условията ми. Ще те представлявам, но когато искам да те намеря, трябва да си налице. Когато те попитам нещо, искам ясни отговори. Аз ще бъда тази, която ще преценява дали е необходимо да се видиш с някой полицай, прокурор или друго лице, свързано с криминалното разследване. Ако е необходимо, ще искам да се явиш на уговореното място в точното време, без да го увърташ. Ще се справиш ли?

– Окей.

– А ако започнеш да ми създаваш неприятности, повече няма да съм твой адвокат. Разбра ли?

Лисбет кимна.

– Още нещо. Не искам да попадам в някаква драма между теб и брат ми. Ако имаш проблеми с него, ще трябва сама да се оправяш. Но той не е твой враг.

– Знам. Ще се оправя. Но ми трябва време.

– Какво смяташ да правиш сега?

– Не знам. Можеш да се свържеш с мен по имейла. Обещавам да отговарям колкото мога по-бързо, но може и да не проверявам всеки ден…

– Не си закрепостена само защото имаш адвокат. Засега ще се задоволим с това. Сега вън от колата ми. Смъртно съм уморена, искам да се прибера у дома и да спя.

Лисбет отвори вратата и стъпи на тротоара. Поколеба се, когато затваряше вратата. Изглежда, сякаш се опитваше да каже нещо, но не намираше думите. За един миг на Аника ѝ се стори, че е почти наранима.

– Всичко е окей – каза Аника. – Върви и си легни. И не се забърквай в нищо в близките дни.

Лисбет Саландер постоя на тротоара, загледана след Аника Джанини, докато задните светлини не изчезнаха зад ъгъла.

– Благодаря – каза накрая.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА Събота, 16 юли – петък, 7 октомври

НАМЕРИ СВОЯ „Палм Тунгстен Т 3“ на бюрото в антрето. Там бяха ключовете ѝ от колата и чантата с ремък, която бе загубила, когато Маге Лундин я нападна пред вратата на Лундагатан. Имаше отворена и неотворена поща, взета от пощенската кутия на Хорншсгатан. Микаел Блумквист.

Бавно обиколи мебелираната част от своя апартамент. Навсякъде откриваше негови следи. Беше спал в леглото ѝ и работил на бюрото ѝ. Беше използвал компютъра ѝ и в кошчето за хартии намери откъси от текстове за Секцията, скъсани бележки и измачкани книжа.

Купил е литър мляко, хляб, сирене, хайвер и десет пакета „Билис Пан пица“, които е оставил в хладилника.

На масата в кухнята намери малък бял плик с нейното име отгоре. Беше бележка от него. Посланието бе кратко. Мобилният му номер. Нищо друго.

Внезапно Лисбет Саландер разбра, че сега топката е у нея. Той не възнамеряваше да я търси. Беше приключил историята, оставил ключовете от апартамента и не смяташе да ѝ се обажда. Ако искаше нещо, можеше да му се обади. Проклет инат.

Сложи кана кафе, направи четири сандвича, седна до прозореца и погледна към Юргорден. Запали цигара и се замисли.

Всичко бе свършило, но сега животът ѝ изглеждаше по-самотен от всякога.

Мириам Ву бе заминала за Франция. Моя грешка бе, че за малко не умря. Разтреперваше се при мисълта за момента, в който щеше да бъде принудена да срещне Мириам Ву, и бе решила, че когато я освободят, това ще е първата ѝ спирка. А тя заминала за Франция.

Изведнъж се оказа задължена на много хора.

Холгер Палмгрен, Драган Армански. Трябваше да им се обади и да им благодари. Паоло Роберто. И Plague , и Тринити. Дори ония шибани полицаи Бублански и Мудиг съвсем обективно бяха взели нейната страна. Не обичаше да е длъжна някому. Почувства се като жетон в игра, която не можеше да контролира.