Оброк - Йоан Владимир - Оброк

— Мм. Точно на тебе ли трябва да обяснявам железните правила на победата? Когато вземаш властта в една ситуация, трябва да я контролираш напълно. Без излишни случайности. Без външни елементи... А и това беше добра възможност за тест. Моите клонинги срещу върколаци. Аз спечелих. Никой кретен с генералски нашивки няма да заговори вече за спиране на проекта. Всъщност истинското сражение е било снощи. Някои мъже от другите глутници се оказали доста печени. Изгубих 42 мои дъщери. Но победих.

— Майчице! Ти самата застреля една!

— Тя не контролираше съзнанието си, както съм ги обучавала. Щеше да ме издаде.

Негодна бройка, подлежаща на бракуване. Една цяла предварителна тестова партида — алфа-версия на истинското военно чудо, обречена по презумпция...

Не, точно мен не можеше да излъже, че всичко ще трае само една година, че ще си живуркам спокойно после, че железният принцип за пълен контрол над ситуацията ще допусне да се изскубна жива...

— С нищо не си по-добра от Нели. А тя беше права — ние сме човешки ренегати, смахнати и изродени!

— За каква се мислиш, мъжки? Понеже Нели се мислеше за избрана. По рождение. Аз не мисля така. Вълчата кръв не те прави по-добра. Само по-различна. И то чисто физически. Ние живеем в човешки свят. Възприемаме човешки навици и човешки морал. Спазваме човешките правила и закони. Тогава кое ни дава право да се мислим за богоизбрани? Имаме равни права с обикновените — от наша гледна точка! — хора. И същия дълг... Бенджи. Ти знаеш толкова добре, колкото и аз, че онази проклета война няма да свърши скоро. Въобще краят й не се вижда. Знаеш също, че губим. Бавно и незабележимо, но губим позиции. Не е изключено фронтовете да се прехвърлят отсам Босфора. И тогава?

— И тогава ти ще оглавиш Първа върколашка армия! — усещам как ме обзема тиха, разтърсваща истерия.

— Предвид факта, че станалото тук е топ-сикрет и засяга националната сигурност, ще те помоля да ми предадеш камерата си.

— Не! — неволно прегръщам камерата, макар че тонът й никак не е молещ. — Нали така или иначе ще ме отведете?

Анета се колебае няколко секунди, после кимва:

— Добре. Сега трябва да идем при капището. Всеки момент ще се издигне луната. Аз поне изпитвам нужда да съм там.

Помага ми да се изправя.

— Нели бълнуваше нещо за завръщане на Господаря на вълците...

— Бабини деветини. Просто пролятата кръв ни зове. Когато убият някъде див вълк, останалите от глутницата му дълго обикалят мястото и вият. Мисля, че е същото.

— Ами ако е истина?

Тя свива рамене:

— Ще видим.

Излизаме от заслона и тя ме повежда. Продължава да ме държи за здравата ръка. Светло е — луната вече е изгряла. Преборвам се с желанието си да се трансформирам и да хукна диво към капището. Неумолим инстинкт ме тегли натам така отчетливо, че ще го намеря със затворени очи. Вместо това крачим спокойно. Анета се владее безукорно, дори е още с дрехите си. Чак сега си давам сметка, че тя не се е преобразявала тази нощ, макар да ни бе убедила да заложим на вълчите си инстинкти. Беше ни измамила.

Хълмът гъмжи от хора. Не само бронираните малки „Ани“, виждам доста мъже с нашивки на офицери, повечето от капитан нагоре. Оглеждат ме — нали съм гола, а и с някои от тях се познавам лично. Също толкова втренчено-удивено гледат Анета. „Браво, Ани! Отлично използвана ситуация, отлично обмислена и проведена операция. Бяхме дива и хитра глутница, жестока и властимаща, но ти надигра всички ни.“

На равно място на около триста метра от капището са кацнали няколко хеликоптера с отличителните знаци на Генералния щаб. Забелязвам дори един от съветниците на президента. Охо! Ето отколко високо са давани заповедите, братко Александре...

Доближаваме камъните. Бели и гладки, наредени в правилен квадрат, толкова плътно, че между тях никога не бе покарало и стръкче. През вековете вятърът и дъждът ги бяха правили само по-гладки и по-лъскави. Никакви наченки на рушене, нито дори малки пукнатини. Самият им вид внушаваше очакване за магия.

Заставаме отстрани. Поглеждам пълната луна, която бавно пълзи по небето и скоро ще огрее камъните. Искам да вия, искам! Не чакам нищо и никого. Чиста вопиюща потребност да оплача всичко, което се случи тук. Да й разкажа без думи. Може пък да ме разбере. Нали много вижда и много знае това блестящо, оцъклено око! Глупав пристъп...

Оглеждам се засрамено. Всички са вперили погледи в месечината. Дебнат я като котки. Тя изминава няколко невидими крачки покрай ситните мрежести облачета и застава точно над капището. Плисва струя мека светлина, камъните я отразяват и заблестяват. Неземно красиво е. Като че лунният сноп бе вдянат в четвъртит сребърен пръстен. Като че месечината се мъчеше да надникне зад сребърното прозорче. Като че някакъв безплътен, вълшебен път минаваше през порта, зидана от сребърни камъни...