Оброк - Йоан Владимир - Оброк

Към заслона приближават тежки отмерени крачки. Една дебело бронирана малка „Ани“ идва при нас, сваля шлема си, изпъва телце и докладва на Анета:

— Майко полковник! Задачата е изпълнена. Ние победихме. Всички мъжкари са ликвидирани.

Започвам да повръщам...

***

Чак докрай Среброгорие ги изпровожда Вида юда. На сбогуване нависоко застава и посочва надолу към езерата:

„Зоват ги Седемте сребърника. Отвъд тях е Пътеката. Не е далече... Не щя да се вслушаш в думите ми, нито в моите, нито в твоите болки, побратиме. Дано е за хубаво! Провиждам малко в бъдното и знам — тежък избор те чака. Дано ти стигнат вяра и мъдрост, да решиш правилно... На добър ти час, вълчи пастирю!“

„Сполай ти“ — покланя се Господаря и през глава се премята...

Хуква едрият сребърен вълк към езерата, тича до него Бялата вълчица.

Бягай, бягай...

Обли като паници са Седемте сребърника и в полукръг наредени, подобно наниз от бели пари. Стрелкат се в тях сребропери рибки, плуват над тях нежни лилии, бял пух ронят отгоре им крехки върби.

Наближават и вълчицата забавя ход, после внезапно спира и подскача: „Ето ги!“. Поглежда Господаря в същата посока и насетне очи не може откъсна, сякаш е омагьосан...

Еднорози! Най-старите господари на Белия свят. Препускат вихрено край езерата, развели снежни гриви, а сребърните им копита искри златни хвърлят.

Извръща се той към спътницата си, но нея я няма — преобразила се е отново в жена... не, в дете... малко момиченце с тънички бели плитки. Пляска с ръце, смее се и припка към вълшебните създания.

„Стой, почакай, Света майко! — вика Господаря, а тя дори не обръща глава. — Нима ще ме изоставиш накрая?“

Приема човешки образ, да не подплаши еднорозите вълчият му вид, и тръгва след нея. Скупчило се е около нея стадото, а тя не спира да се смее, протяга ръчички и гали ненаситно стройните шии, меките гриви, големите сиви очи с дълги мигли, под които прозира мъдрост...

Никой от тях не трепва от близостта му, дори няколко протягат вратове и търкат муцуни в раменете му.

„Те не се боят, тате! — със звънко гласче нарежда детето. — Те не знаят що е страх, защото не знаят що е злоумисъл. Не познават болка, нито тревога. Нито гняв, нито ярост... Ни мъка, ни срам...“

„Блажени са — кима Господаря. — А знаят ли тогаз що е прошка и изцеление, що е сладък копнеж и благодарност? Доброто как разпознават, питам, щом не знаят какво е зло?“

„Ех, тате — тръсва плитки Светата майка. — Че защо им е да го разпознават?“

***

Течността от розовата кутия е прозрачна, пенлива и силно ухаеща на бадемов цвят. Използвам повечето да изплакна устата си, после отпивам малко — леко тръпчиво, наистина е приятно. Допивам тоника много бавно, на малки глътки.

— Трябваше да се досетя — казвам. — Още когато довърши онзи нещастник, трябваше да се досетя, че никой няма да пригоди „Лам“ за стрелба със сребро без знанието на пагонетките.

— Те знаят отдавна за нас, Бенджи, и ни наблюдават... Много преди инцидента в Сирия. По първоначален план трябваше сама да износя и кърмя клонингите си. Но после нямаше как. Износени и кърмени от обикновени жени, те си оставаха човеци. Умни и съобразителни като мен — да. Бързи и ловки като мен — да. Дисциплинирани и отговорни като мен — да. Отлични войници. Но човеци.

— Затова ли прибирате само жените? За да износват твои клонинги?

— Да. По едно време... Мислех да помоля теб. Тайно от другите. От Генщаба ме притискаха. Искаха резултати за пропилените средства. Клониране в такъв мащаб, знаеш, струва немалко. А и някои кабинетни генерали, мислеха всичко за легенда. За фалшификат. Лудата Нели всъщност ми направи услуга.

— Аз съм вълчица, Ани. А ти искаш да ме превърнеш в разплодна кобила...

Улавям се, че говоря също така нежно и мило като покойната Анелия. Май тя все пак беше права. Всички полудявахме, всички, всички...

— Така казано, наистина звучи грозно. Но аз не го виждам така. Приеми го като изпълнение на дълг. На гражданска повинност. Приеми, ако искаш, че предоставяш тялото си на държавата за една година. Само за една година, Бенджи. Докато износиш един клонинг и откърмиш още единайсет. Толкова.

— И после какво ще стане с тях?

— Никога вече няма да ги видиш.

Простичко. Давах си сметка колко нормално, колко естествено и невинно изглежда всичко това през нейната гледна точка. Разработка на ново оръжие. Изследвания и експерименти. План за производство. Изпълнение в срок.

— Ани, защо избихте мъжете? Освен дето не се вписват в плана ти?