Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

преляли чак до мивката.

Не вдигаха много шум, само по някое „ коо ”, както казват кокошките, когато нещо не им е съвсем ясно, което значи горе-долу постоянно.

Кокошките търпеливо пристъпяха да освободят място. Коо . А

правеха това, защото Рогът на Изобилието, издул се до размер малко

надвишаващ този на една кокошка, изплюваше полекичка по една кокошка

на всеки осем секунди. Коо . Докато Тифани зяпаше, още една се стовари

на върха на планината от сандвичи. Коо .

Най-отгоре върху Корнукопията беше намерила убежище Ти и

гледаше много озадачено. Коо . А посред стаята Баба Вихронрав леко

похъркваше в голямото кресло, заобиколена от смаяни квачки. Коо . Като

не се брои хъркането, хорът от коо - коо и пристъпянето на кокоши крака, това беше мирна кротка картинка на светлината на свещите. Коо .

Тифани изгледа котето накриво. Тя се отърква където свари, когато

иска да и дадат храна, нали така? Коо . И мяука, нали? Коо . А пък Рогът на

Изобилието може бързо да учи езици, нали? Коо .

166

Тя прошепна:

- Стига толкова кокошки, - и след няколко секунди притокът на

пилци се прекрати. Коо .

Но тя не можеше да остави нещата така. Подръпна Баба за рамото, и

когато старицата се събуди, и каза:

- Добрата новина е, че се освободихме от доста от сандвичите... ъ...

Коо .

Глава Девета

Зелени кълнове

Следващата сутрин беше много по-студено, такъв унил вцепеняващ

студ, който можеше да смрази ако ще и пламък.

Тифани приземи метлата между дърветата малко настрани от

къщурката на Леля Ог. Тук преспите не бяха дълбоки, но все пак снегът и

стигаше до коленете, а мразът го беше вкоравил, така че пращеше под

нозете и като трошлив сухар.

На теория тя беше излязла в гората да изучава Рога на Изобилието, но всъщност тя го беше взела тук да не става беля. Не че Леля Ог беше

сърдита за кокошките. Все пак сега тя имаше петстотин носачки, запълнили цялата и плевня. Но пък подовете бяха станали на нищо, курешки имаше дори по парапетите на стълбището, а както отбеляза

(шепнешком) Баба, ами ако някой вземе да каже „акули”?

Тя седеше на един пън посред заснежените дървета, а Рогът лежеше

в скута и. Някога гората беше хубава. Сега беше станала омразна. Тъмни

стволове посред преспите, свят оголен само до черно и бяло, като

тъмнична решетка. Тя копнееше за хоризонти.

Чудна работа... Корнукопията винаги беше леко топла, дори и тук, навън, и май винаги се догаждаше занапред, колко голяма трябва да бъде.

„Увеличавам се, смалявам се”, - спомни си Тифани. Аз пък се чувствам

доста малка.

И какво после? Ами сега какво? Тя все се беше надявала, че това...

силата някак си ще и падне, също както и беше паднал Рогът на

Изобилието. Да, но силата не дойде.

Под снега имаше живот. Тя го усещаше с върховете на пръстите си.

Някъде там долу, където не можеше да я достигнеш, се спотайваше

истинската Лято. Тя заразгребва снега с Корнукопията като с черпак, докато не достигна окапала шума. Отдолу, в белезникавата мрежа от мухъл

и бледи тънки корени, имаше живот. Полу-замръзнал червей отпълзя бавно

167

настрани и се зарови под скелета на старо листо, фино като дантела. До

него имаше един жълъд.

Гората не беше тиха. Тя беше спотаила дъх. И чакаше Тифани, която

не знаеше какво да стори.

Аз не съм Господарката на Лятото, напомни си тя. Никога няма да

бъда. На нейното място съм, но не съм нея. Може и да успея да накарам да

порастнат няколко цветенца, но никога няма да съм нея. Тя ще мине през

света и океани от сок ще зашуртят в тези сухи дървета, а милиони тонове

трева ще изникнат за няма и секунда. Мога ли аз така? Не. Аз съм глупаво

дете с шепа номера, нищо повече. Аз съм само Тифани Болежкова и до

болка ми се иска да се прибера у дома.

Чувствайки се гузно заради червея, тя постопли малко пръстта с дъха

си и пак я покри с шумата. И тогава се чу тихо влажно изпукване, като че

щракване с жабешки пръсти, и жълъдът се пропука. От него се измъкна

белезникав кълн и направо пред очите и порастна с повече от сантиметър.

Тя припряно изрови с пръсти дупка в пръстта, натика в нея жълъда и

заравни земята отгоре му.

Някой я наблюдаваше. Тя скочи на крака и бързо се огледа. Никой не

се виждаше, но това не значеше нищо.

- Знам че си тук! – обяви тя продължавайки да се озърта – Който и да