Deo - Microsoft Word - Wintersmith.doc

си. Мишлето и за виждане изскочи оттам на пода, и за миг я погледна с

мъничките си черни очички. Тя го подбутна с пръст:

- Върви си, хайде. Благодаря ти, - сбогува се с него тя и то се шмугна

в някаква дупка.

Тифани и помогна да се изправи и старата вещица и каза:

- Ти сега да не вземеш да се разревеш?

90

- Ами, всичко е малко така... – започна Тифани. Мишлето

изглеждаше така самотно и изоставено.

- Не плачи, - каза и Госпожица Предалова – Да живееш толкова

дълго, не е чак такава благина, каквато си я мислят хората. Сиреч, получаваш също толкова младост, колкото и всички други, а пък грамадно

допълнително от старост, глухота и болежки. А сега, вземи си издухай

носа и ми помогни с прелката за гарваните.

- Той може би е все още отвън... – измърмори тя, докато нагласяше

прелката на кльощавите и рамене.

После пак забърса прозореца и видя фигури и движение.

- О... те дойдоха..., - съобщи тя.

- Какво? – сепна се Госпожица Предалова – Ама че отвън е пълно с

хора!

- Ъ... да, - потвърди Тифани.

- Ти да знаеш нещо повече за това, момичето ми?

- Ами, виждате ли, те все питаха ли питаха, кога...

- Донеси ми черепите! Те не бива да ме виждат без черепите! Как ми

е косата? – засуети се Госпожица Предалова трескаво навивайки часовника

си.

- Хубаво изглежда...

- Хубаво ли? Хубаво? Ти да не си луда? На минутата да ми я

разрошиш! – заповяда Госпожица Предалова – И ми донеси най-

разръфаното наметало! Това е твърде чисто! Мърдай бре, дете!

Няколко минути минаха в привеждането на Госпожица Предалова в

готовност, като доста от това време отне убеждаването и, че изнасянето на

черепите на дневна светлина може да е опасно, в случай че тя ги изпусне и

някой вземе да забележи етикетчетата. И тогава Тифани отвори вратата.

Шумът от множество разговори се срина в оглушителна тишина.

Народът се тълпеше плътно пред вратата. Когато Госпожица

Предалова пристъпи навън, те се разстъпиха пред нея.

За свой ужас Тифани забеляза от другата страна на поляната прясно

изкопан гроб. Това тя не го беше очаквала. Не че беше сигурна, какво беше

очаквала, но не и това.

- Кой изкопа...?

- Нашите сини приятели, - отговори Госпожица Предалова – Аз ги

помолих.

И тогава тълпата се разрази в приветствия. Жени се впуснаха напред

с големи китки от тисови, зеленикови и имелови клонки, единствените

зелени листа в това време на годината. Хора се смееха. Хора плачеха. Те се

занатискаха по-близо до вещицата, избутвайки Тифани към края на

навалицата. Тя притихна и се вслуша.

- Не знаем, какво ли ще правим без вас, Госпожице Предалова...

91

- Не вярвам, че някога ще имаме толкова добра вещица като вас, Госпожице Предалова!...

- Изобщо не сме си представяли, че ще си идете, Госпожице

Предалова. Та вие сте израждали дядо ми...

И тя шества към гроба си, помисли си Тифани. Ей това ако не е стил.

Това е... Бофо от чисто злато. Всичките ще го помнят до края на животите

си.

- В такъв случай може да запазите всичките кутрета освен едно... –

беше спряла да поорганизира тълпата Госпожица Предалова – Обичаят е

да се даде едно на собственика на кучето. Трябваше да си държите кучката

затворена, в крайна сметка, оградите за какво са ви? А вашият въпрос

какъв е, г-н Блинкхорн?

Тифани гневно се изправи. Та те и досаждаха! Дори и тази сутрин!

Вярно, тя... искаше да и досаждат. Това да и досаждат си беше нейният

живот.

- Госпожице Предалова! – надигна глас тя провирайки се през

гъчканака – Не забравяйте, че имате насрочена среща!

Не беше това най-доброто възможно нещо за казване, но все пак

беше доста по-добре от „Нали казахте, че щяхте да умрете до пет минути

време!”

Госпожица Предалова се обърна и за миг изглеждаше объркана.

- А, да, - сети се тя – Да, вярно. По-добре да тръгвам.

След което все още разяснявайки на г-н Блинкхорн някакъв усукан

проблем с някакво паднало дърво и нечия плевня, тя се остави на Тифани

да я поведе полекичка до гроба. Останалата тълпа се мъкнеше подире им.

- Е, поне накрая ви дойде щастлив край, Госпожице Предалова, -

прошепна и Тифани.

Глупаво беше да се казва такова нещо и си заслужаваше отговора:

- Ние сме тези, които правят щастливите краища, дете, ден след ден.

Но за вещицата, видиш ли, няма щастлив край. А просто край. А, ето го и

него...

Най-добре не се замисляй, мислеше си Тифани. Недей да се

замисляш за това, че се спускаш по съвсем истинска стълба в съвсем