Deo - Microsoft Word - Drebnio_Volen_Narod.doc

- О, имаш предвид че са имали кавга...

- Епа мънечко, - каза Роб. - Ма туй беха вълшебни думи. Гори беха

порутени, планини изпогръмнали, неколко стотин души умреха, таквиз ми

ти неща. И он си ойде у неговио си свят. Страната на феите никогиж не е

била пикник, дори у старите дни. Ма убаво си беше, ако си се нащрек, па

си имаше и цветенца и пилещари и лето. Сега па има сънтутници и псета и

жилещи феи и таквиз неща, дето са се промъкнали се от техните светове и

у целото място пропада секакъв ред.

"Неща, взети от техните си светове" - мислеше Тифани, докато

газеше през снега. - "Светове, наблъскани заедно, като грахови зърна в

торба или скрити един в друг като мехури в други мехури."

Тя си представи нещата, промъкващи се от техните светове в други, по същия начин, както мишките нападат шкафа. Само че това бяха неща, по-лоши от мишки. Какво би направил сънтутникът, ако дойде в нашия

свят? Изобщо няма да разбереш, че е там. Ще си седи в ъгъла и изобщо

няма да го видиш, защото няма да ти позволи. А ще промени начина, по

който виждаш света, ще ти докара кошмари, дотам ще те докара, че ще

искаш да умреш...

Нейният Втори акъл добави: "Чудя се колко ли от тях вече са при

нас без ние да знаем?"

"И аз съм в страната на феите, където сънищата могат да нараняват.

Има място, където всички приказки са истина и песните са верни. А аз си

мислех, че това, което каза келдата, е странно..."

Вторият акъл на Тифани каза: "Чакай малко, това Първи акъл ли

беше?" А Тифани си помисли: "Не, това беше Трети акъл. Аз мисля за това

как мисля за това, което мисля. Поне така мисля."

Нейният Втори акъл каза: "Айде всички да се успокоим, ако обичате, все пак това е една доста малка глава."

Гората все не свършваше. Или, може би, това беше мъничка горичка, която някак се движеше с тях, докато вървяха. Все пак това си беше

Страната на феите. Не можеш да и вярваш.

И снегът продължаваше да изчезва, където Тифани стъпваше, и тя

само трябваше да погледне някое дърво, за да поумнее то и да направи

опит да изглежда повече като дърво.

"Кралицата е... ами кралица," - помисли си Тифани. - "Тя си има неин

собствен свят. Може да прави каквото си иска с него. И всичко, което

прави, е да краде неща и да се бърка в живота на хората..."

В далечината се чу тропот на копита. "Това е тя! Какво да правя?

Какво да кажа?"

Нак Мак Фийгъл наскачаха зад дърветата.

- Мани се от пътьо! - изшътка й Роб Секигоопрай.

- Той може да е още с нея! - каза Тифани, вкопчила се нервно в

тигана и втренчила се в сините сенки между дърветата.

- Е, и? Се че намерим начин да и го гепим! Она е Кралицата! Нема

как да биеш Кралицата лице у лице!

Копитата чаткаха все по-силно и сега звучаха, като че ли имаше

повече от едно животно. Един елен изникна между дърветата, от кожата му

се издигаше пара. Той се втренчи в Тифани с диви червени очи и, като се

засили, я прескочи. Тя подуши вонята му, когато се сви, почувства потта

му покапала на врата й.

Това беше истинско животно. Не можеш да си въобразиш смрад като

тази.

И тогава се появиха кучетата...

Първото тя удари с ръба на тигана, поваляйки го. Другото се обърна

да я захапе и погледна надолу изумено, когато пиктсита изригнаха изпод

снега под всяка лапа. Трудно е да хапеш някой, когато всяка от четирите ти

лапи се движи в различна посока, а тогава останалите пиктсита се

приземиха на главата му и хапането на каквото и да е скоро

стана...невъзможно. Нак Мак Фийгъл мразеха псетата на мрака.

Сега пред погледа на Тифани се изправи един бял кон. Той също

беше истински, доколкото тя можеше да прецени. И върху него имаше

момче.

- Ти пък коя си? - попита то. Прозвуча като: "Какво нещо си ти?"

- Ти пък кой си? - отвърна Тифани, отмятайки косата от очите си.

Това беше най-доброто, което можеше да направи точно сега.

- Това е моята гора, - каза момчето. - Заповядвам ти да правиш, каквото кажа!

Тифани се взря в него. Мътната, втора ръка светлина на Страната на

феите не беше много добра, но колкото повече го гледаше, толкова по-

сигурна беше.

- Казваш се Роланд, нали? - сети се тя.

- Не смей да ми говориш така!

- Да, така е. Ти си син на Барона!

- Нареждам ти да спреш да говориш! - изражението на момчето беше

странно, сбръчкано и розово, като че ли се опитваше да не заплаче. То

вдигна ръка с камшик за езда. Чу се глухо "клъц". Тифани бързо погледна