Deo - Microsoft Word - Drebnio_Volen_Narod.doc

овце, които нито веднъж не и благодариха и които сигурно ще са също

толкова тъпи на следващия ден и ще изпаднат в същата глупава беда. Но

тя го правеше защото беше немислимо да не го прави.

Веднъж те срещнаха на една ливада пътуващия търговец с

магарето му. Магарето беше дребно и едва се виждаше под вързопите

накачурени на него. А той го налагаше, защото беше паднало.

Тифани, като видя това, заплака, а Баба я погледна и каза нещо на

Гръм и Мълния...

И търговецът чу ръмжене. Кучетата бяха застанали от двете му

страни, така че той не можеше да вижда и двете едновременно. Той

надигна пръчката си към Мълния и Гръм заръмжа по-силно.

“Не те съветвам да го правиш”, – му каза Баба.

Човекът не беше глупав. Очите на кучетата бяха като от стомана.

Той отпусна ръката си.

“А сега хвърли пръчката”, – му каза Баба. Човекът тъй и стори, запращайки я в прахта все едно се беше нажежила до червено.

Баба пристъпи напред и взе пръчката. Беше от върбов клон – тънка

и гъвкава.

Внезапно, толкова бързо, че ръката и не се виждаше, Баба шибна с

нея два пъти по лицето на мъжа, оставяйки червени белези. Той се

раздвижи, но сигурно някоя отчаяна мисъл го спаси в последния момент, защото кучетата си умираха да чуят командата “Дръж!”

“Боли, нали”, – каза му мило Баба Болежкова – “Е, аз те знам кой

си, а и ти струва ми се знаеш коя съм. Ти продаваш грънци и тигани и те, както чувам, не са лоши. Но река ли аз моята дума, не ще имаш работа

вече по моите ридове. Да знаеш. По-добре си храни добичето, но не го бий.

Чуваш ли ме?

Човекът кимна със затворени очи и разтреперани ръце.

“Тъй вече бива”, – заключи Баба Болежкова и изведнъж кучетата

отново станаха две обикновени овчарски кучета, и седнаха с изплезени

езици от двете и страни.

И Тифани видя, как човекът събра част от товара и го нарами на

собствения си гръб и после много грижливо подкара магарето нататък

по пътя. Баба го гледаше като си пълнеше лулата с Веселия Моряк. И

като я запали, продума, все едно току що и беше хрумнало:

“Които могат, трябва да вършат работа и зарад тия, които не

могат. А някой трябва да говори и зарад тия, които нямат свой глас.

И Тифани си помисли: Това ли било то да си вещица? Не е каквото

си мислех! Кога ли ще е хубавата част?

Тя се изправи и каза:

- Е, да вървим.

- Ма ти не се ли измори? – учуди се Роб.

- Ще вървим!

- Епа тъй ли? Убаво, ма она сигур е отишла у нейното место оттатък

гората. Не те ли носим, че минат неколко часа додето...

- Аз ще вървя! – отсече тя, докато споменът за голямото мъртво лице

на сънтутника се опитваше да намери път до ума и, но от гняв там просто

нямаше място – Къде ми е тиганът? Благодаря! Да вървим!

Тя крачеше покрай странните дървета. Следите от копита почти

светеха в тъмнината. Тук там ги пресичаха други дири – такива, каквито

биха оставили птичи крака, груби кръгли следи, които можеше да са от

какво ли не, лъкатушещи линии като от змии, ако изобщо имаше такова

нещо като снежни змии.

Пиктситата търчаха в редица от двете и страни.

Дори когато приливът на ярост започна да отминава, още и беше

трудно да гледа дърветата без да я боли глава. Неща, които изглеждаха

далече, се приближаваха твърде внезапно, дърветата си променяха

формата когато тя минаваше край тях...

Почти нереално, така беше казал Уилям. Почти сън. Този свят

сигурно си нямаше достатъчно реалност та разстоянията и формите да

работят както трябва. Вълшебният художник пак се беше бясно

разрисувал. Вгледаше ли се тя в някое дърво, то се променяше и почваше

да прилича повече на дърво, а не на нещо нарисувано от Уентуърт със

затворени очи.

Този свят е нагласен, помисли си Тифани. Почти като в приказка.

Дърветата няма нужда да са много изпипани, защото в приказката кой ти

гледа дърветата?

Тя спря посред една малка поляна и се втренчи в едно дърво. То

изглежда усети че го наблюдават. Стана по-истинско. Кората му стана по-

грапава, свястни вейки изникнаха по клоните му.

Снегът се топеше покрай краката и. Въпреки че “топене” не беше

точната дума. Той просто изчезваше, разкривайки под себе си трева и

шума.

Ако аз бях свят, който си няма достатъчно реалност за подробности, помисли си Тифани, то снегът щеше да ми дойде много добре. Нямаше да