Deo - Microsoft Word - Unseen Academicals.doc

писането се смятаха за лека домашна работа, която най-добре да я оставиш на жените.

Истинската работа беше тази, която изискваше широки рамене, яки ръце и мазолести

длани. Тук г-н Столоп абсолютно покриваше всички изисквания. Беше капитан на

Кукляците и в един мач беше отхапал ушите на трима души. Тя въздъхна и пое писмото

от ръката му, която, както забеляза тя, се беше леко поразтреперила, и го отвори с

нокът.

- Ето какво пише: „Господин Столоп”, - зачете тя и мъжагата се присви -

„Извънредно бих се радвал на вашата компания на вечерята, която предложих да се

състои в Невиждания Университет в осем часа вечерта за да обсъдим бъдещето на

славната игра Ритни-топката. За мен ще е удоволствие да ви приветствам в качеството

ви на капитан на отбора на Кукличките.”

69

- Защо се е заял с мене? - поиска да знае Столоп.

- Той казва, - изтъкна Гленда - че е, защото си капитанът.

- Да де, ама защо мен?

- Може да е поканил капитаните на всички отбори, - предположи Гленда - Що не

пратиш някое момче под бяло шалче да обиколи другите?

- Ъхъ, ами пък ако съм само аз? - реши да достигне до самото дъно на ужаса

Столоп.

На Гленда и хрумна нещо по-добро:

- Ами тогава значи, Господин Столоп, ще излезе, че капитанът на Кукличките е

единственият достатъчно значим, че да обсъжда бъдещето на ритнитопката с не кого да

е, а самия държавен глава.

Столоп не се изпъчи, защото той постоянно си беше изпъчен, но с някакво

раздвижване на мускули успя да постигне ефект на изпъчване на квадрат.

- Ей, тука няма грешка! - изрева той.

Гленда въздъхна наум. Той си беше як, но мускулите му почваха да се

превръщат в сланина. Тя знаеше, че коленете го болят. Знаеше още, че в последно

време нещо се задъхваше твърде бързо и изправен срещу нещо, което не можеше да

сплаши, шамароса или срита, г-н Столоп губеше ума и дума. От двете му страни

дланите му се свиваха и разгръщаха, като че ли се опитваха да се справят с мисленето

вместо самия него.

- И с’а к’во е това?

- Откъде да знам, Господин Столоп.

Той пренесе теглото си от крак на крак.

- Ъъ, да не би да е заради онова мътняшкото хлапе, дето си докара сакатлък

днес, как мислиш?

Може да е бил всеки, помисли си Гленда, докато я обземаше студен ужас. Не е

като да не стават такива неща всяка седмица. Никой не е казал, че е станало с някой от

тях. Разбира се, че няма да са те, знам си, макар че всъщност не знам, няма как да знам, но ако си го повтарям достатъчно дълго, може пък да стане така, че това изобщо да не

се е било случвало.

Докарал си бил сакатлък, мислеше си Гленда посред рева на паниката. Което

най-вероятно ще да значи, че е бил застанал на грешното място с грешното шалче, което си е равносилно на самопричинено нараняване. Докарал си да го убият.

- Мойте момчета като си дойдоха, казват, че туй станало навън на улиците. Те

само дочули. Оня си го докарал да го претрепят, това чули.

- Нищо ли не са видели?

- Точно така, нищичко не са видели.

- Но са се съдрали от слушане, а?

Тази забележка мина покрай ушите на Столоп без изобщо да си дава труда да се

качва горе.

- Та значи момчето било мътняк?

- Да, - отговори той - Те чули, че той бил умрял, но нали ги знаеш тея мътняшки

копелета как лъжат.

- Къде са сега твойте момчета?

За момент очите на стареца припламнаха:

- Ще си ми седят те вкъщи, че ще ги попилея. Случи ли се такова нещо, навън

ще се разкарват някои много гнусни шайки.

- Е, значи с една по-малко, - изкоментира Гленда.

Лицето на Столоп се оцвети в багрите на окаяността и тревогите: 70

- Ама те мойте не са лоши момчета. По сърце са добри. Само дето хората

приказват за тях.

Да бе, каза си тя наум, долу в Дома на Стражата, и говорят неща от рода на „Те

бяха! Ето ги тея големите! И след сто години ще ги позная!” Тя го остави да си стои и да си поклаща глава и хукна обратно по улицата.

Тролът не можеше да очаква някой да му се качи точно тук, а нямаше смисъл да виси и

да го нашарят с драсканици. Но може пък да успее да го настигне докато се връща към

центъра. След малко обаче тя усети, че някой я следва. Че я преследва в сумрака. Ех, ако само се беше сетила да си вземе ножа. Тя се прикри в една по-дълбока сянка и, когато маниакът с ножа се изравни с нея, изскочи и изкрещя:

- Престани да ме следиш!

Жулиета леко изпищя.

- Гепили са Трев, - изхлипа тя, когато Гленда я прегърна - Знаех си, че ще го

гепят!