Deo - Microsoft Word - Unseen Academicals.doc

така, не, не може.

- Не мо’е, - поправи го автоматично Лут докато си увиваше грамадния шал

около врата.

- Какво? - навъси се Трев.

- К’во? - отвърна Лут с леко приглушен глас.

Имаше твърде много шал. Част от него му запушваше устата.

- Ти да не искаш нещо да се таковаш с мене, бе Гобльо? - каза Трев и му връчи

вехт пуловер, избелял и сплъстен.

- Моля ви, господин Трев, не знам! Изглежда има толкова много неща, които без

да искам може и да таковам! - той подръпна голямата вълнена шапка за розовия и

помпон - Толкова са розови, господин Трев. Трябва да се пръскаме от мъжкарство!

- Не знам от какво лично ти се пръскаш, гобльо, но глей с’а нещо да те науча. “А

ми ела като се бараш за мъж”. А сега ти го кажи.

- А ми ела като се бараш за мъж, - повтори послушно Лут.

- Е добре тогава, - завърши инспекцията си Трев - Само да запомниш, като

почнат да те блъскат на мача и да ти правят гадно, само им го кажи това и те ще видят

че си с мътняшко шалче и ще си помислят добре преди да ти напра’ят нещо. Чаткаш

ли?

43

Лут кимна някъде от измежду грамадната провиснала шапка и приличащия на

питон посред удушване на жертвата си шал.

- Иха, ето че си същински ... фен, Гобльо. И майка ти няма да те познае!

Мина някое време преди да се яви глас от планината вълнени вехтории, ужасно

приличащи на бебешки дрешки съшити от великанско семейство, не знаещо точно

какво очакват:

- Уверявам ви, че преценката ви е точна.

- А? Е няма лошо, нал’тъй? Айде да ходим да се видим с момчетата. Мърдай, ама да не си мръднал от мене.

- Глей с’а, това е досезонен приятелски мач на Ангелите с Грамадите, чат ли си?

- просвещаваше го Трев, като излязоха на ситния дъжд, който, поради неизменно

замърсения въздух, постепенно се преобразуваше в смог - Те и едните и другите са

пълна боза, ама за нищо не стават, да ама Мътняците викат за Ангелите, чат ли си?

Трябваха доста обяснения, но в основата си, поне доколкото можеше да разбере

Лут, ставаше дума за следното: Всички ритнитопковски отбори в града са класирани от

Мътняците според близостта им - физическа, психологическа или инстинктивно

почувствана, с омразните кукляци. Нещата просто са се били наредили така и толкова.

Отидеш ли на мач между два други отбора, автоматично, според някакъв сложен и

постоянно променящ се датчик свой-чужд за любов и омраза, викаш за отбора най-

близко свързан с родната ти почва, или по-точно, с родния ти паваж.

- Чат ли си к’во ти говоря? - завърши Трев.

- Запечатах всичко, което казахте в паметта си, Господин Трев.

- О Брута, бас държа че си го запечатал и такова. И като не сме на бачкане, ми

викай просто Трев, ясно? Нали викаме заедно, бе, чат ли си? - той сръга игриво Лут с

юмрук в рамото.

- Защо направихте това, Господин Трев? - попита Лут, а очите му, едва едва

видими, го гледаха обидено - Та вие ме ударихте!

- Не бе, това не беше удар, бе Гобльо! А приятелско сръгване! Не виждаш ли

разликата? Ама и туй ли не знаеш, а? Само леко те потупвам по рамото, да се види, че

сме си наши хора. Айде, давай и ти на мен. Айде де, - подмигна Трев.

... Бъди учтив и, най-важното, никога не вдигай ръката си в гняв на

никого...

Но този път не беше това, нали? - запита се сам Лут. Трев нали му беше приятел.

И това си беше приятелско. Такива работи. Той мушна с юмрук приятелската ръка.

- Това ли ти беше удара? - възмути се Трев - Ти на това ли му викаш удар, бе? И

малко момиченце мо’еше да удари по-добре! Как може да си още жив като са ти такива

кьопави ударите? Аре давай пак, ама истински!

И Лут даде.

Това да станеш един от множеството беше в разрез с всичко, което

представляваха магьосниците. Всъщност един магьосник не би станал заради нищо, заради което може да си остане седнал, но дори и седнал, като си магьосник, трябва да

ставаш център на вниманието. Вярно че имаше, разбира се, и такива случаи, когато

робите пречеха, особено когато магьосникът работеше в ковачницата си над някакъв

вълшебен метал или мобилоидно стъкло или още някое от онези експериментчета по

приложна магия, където това да не се подпалиш се брои за голям късмет, така че всеки

магьосник имаше някакви кожени панталони и осаждена, проядена от киселини

престилка. Те всички споделяха тази малка мръсна тайна, вярно, не особено тайна, но

пък направо изтъкана от мръсотия.

44

Ридкъли въздъхна. Колегите му бяха целели да изглеждат като обикновени