Deo - Microsoft Word - Unseen Academicals.doc

понякога припадаха, може да е толкова, ами да си го кажем направо, глупава. Като

стана дума за израстване, тази която израстваше беше всъщност Гленда. За Жулиета тя

не беше сигурна, но понякога на Гленда и се струваше, че самата тя е порастнала и за

двете.

- Виж сега, трябва само малко да попотъркаш, това е, - не издържа тя след

няколко секунди унило бълникане, изтръгна четката от съвършената ръка на Жулиета и

после, когато мръсотията беше изпроводена по канален ред, си помисли: Отново го

направих. Всъщност отново го направих отново. Колко пъти ли са станали вече?

Случвало ми се е дори и да си играя с куклите й вместо нея!

Чиния след чиния проблясваха в Глендините ръце. Нищо не изчиства упорити

петна по-добре от подтиснатия гняв.

Скапания Джони, моля ви се. За боговете, че той мирише на котешка пикня! И е

бил единственото момче, толкова тъпо, че да си въобрази, че има някакъв шанс.

Майчице мила, да има такава фигура и да излиза все с абсолютни загубеняци! Какво ли

би правила без мен?

След тези кратки вълнения Нощната Кухня отново се върна в рутината си и

жените известни като „другите момичета” продължиха с обичайните си задължения.

Редно е да се спомене, че за повечето от тях е могло да се каже че са момичета само в

отдавна минало време, но те работеха добре и Гленда се гордееше с тях. Г-жа Хеджс се

оправяше със сирената като за световно. Милдред и Рейчъл, официално фигуриращи

във ведомостите по заплатите като „жени за зеленчуците”, бяха добри и надеждни и

тъкмо Милдред беше измислила прочутата рецепта за сандвичи с червено цвекло и

сирене крема.

Всички си разбираха от работата. Всички си вършеха работата. Нощната Кухня

беше надеждна, а Гленда обичаше да е надеждно.

Тя си имаше дом, където да се прибере и се грижеше да си ходи там поне по

веднъж дневно, но тъкмо в Нощната Кухня тя живееше. Тук беше нейната крепост.

Пондър Стибънс се беше втренчил в страницата пред очите му. Умът му се

преизпълни с противни въпроси, най-големият и най-противният от които беше просто: Има ли някакъв начин някой да изкара, че аз съм виновен за това? Няма. Добре!

- Ъъ, тук има една традиция, която за съжаление изглежда сме пропуснали да

съблюдаваме в продължение на немалко време, г-н Архиканцлер, - спомена той, съумявайки да не допусне в гласа си загриженост.

- Да не би да има някакво значение? - каза Ридкъли и се протегна.

- Тя е традиционна, г-н Архиканцлер, - отвърна укорително Пондър - Въпреки, че с известно напъване би могло да се каже дори, че самото и несъблюдаване, уви, се е

превърнало в традиция.

- Че това не е ли прекрасно? - учуди се Ридкъли – Щом като сме направили

традиция да не съблюдаваме друга традиция, това ще е двукратно традиционно, нали?

Къде му е проблема?

- Това е Завещанието на Архиканцлер Запазен Големански, - заобяснява

Пазителят на Традициите – Именията на Големански се отразяват много добре на

университета. Много богато семейство са били.

- Ммм, да. Нещо смътно ми напомня това име. Свестно старче. Е и?

- Ъъ, щеше да бъде по-добре, ако моят предшественик беше обръщал повече

внимание на някои от традициите, - поде Пондър, който беше привърженик на

подаването на лошите новини капка по капка.

- Добре де, той си беше мъртъв.

15

- Да, разбира се. Може би, сър, би било добре, кхъ-кхъ, да установим традицията

да се проверява здравето на Пазителя на Традициите?

- О, той си беше съвсем здрав, - възрази Архиканцлерът – Само дето е умрял.

Съвсем здрав като за мъртвец.

- Та той е станал на прах, Архиканцлере!

- Не е точно като да е бил болен, собствено, - изтъкна Ридкъли, който беше

привърженик на това никога да не се предава – Общо взето това състояние си е съвсем

стабилно.

Пондър продължи нататък:

- Има едно условие към завещанието. В дребен шрифт, сър.

- О, изобщо не ме е грижа за дребния шрифт, Стибънс!

- Мен пък ме е грижа, сър. Там пише: „... и тъй да пребъде, дорде Университетът

отбор вкарва в играта ритни-в-топката иженарицаема Сиромашко Празнувление”.

- Сиромашко празнене ли? – вметна Завеждащият катедра Неопределени

Изследвания.

- Това е просто смешно! – възмути се Ридкъли.

- Смешно или не, г-н Архиканцлер, това е условието към завещанието.

- Но ние прекратихме участието си още преди години, - не се успокояваше

Ридкъли – Тълпи вилнеещи по улиците, ритащи се, блъскащи се и кряскащи... и това