Deo - Microsoft Word - Unseen Academicals.doc

Лут.

- Нещо ще каже ли „бум”? - поинтересува се Ридкъли.

- Не, сър.

- Обещаваш ли? Не че лично аз имам нещо против малко Sturm und Drang от

време на време, но лорд Ветинари беше общо взето изричен относно тези неща.

- Никакви бури, сър. Най-много краткотрайна мараня високо до тавана.

На Гленда й се стори, че Архиканцлерът наблюдава Лут някак си много

замислено.

- Колко езици говорите, млади м... Лут?

- Три мъртви и дванадесет живи, сър, - отговори Лут.

- Така ли било значи, а? - Ридкъли като че класифицираше някъде тази

информация и се мъчеше да не си мисли „Колко ли от тях са били живи преди ти да си

ги утрепал?” - Е браво, браво. Благодаря ви, господин Лут, а също и на вас, дами. След

малко ги пускаме да влизат.

Гленда се възползва от тази възможност да се изплъзне на Г-жа Уитлоу. За

нейно неудоволствие тя видя, че Трев и Жулиета вече са се възползвали от по-раншна

възможност да се изплъзнат на самата нея.

- Недейте да се безпокоите за Жулиета, - каза й дошлият с нея Лут.

- Кой ти каза, че съм се безпокояла? - скастри го Гленда.

- Вие. Вашето изражение, походката ви, езикът на вашето тяло, вашите ...

реакции, тонът на гласа ви. Всичко.

- Хич не ти е работа да зяпаш моето всичко... исках да кажа езика на моето тяло!

- Това значи просто какво изразяват жестовете ви, г-це Гленда.

- Та значи можеш да ми четеш мислите?

- Възможно е да изглежда и така. Извинявайте.

- Ами Жулиета. Тя какви ги мисли?

- Не съм сигурен, но господин Трев й харесва. Тя го намира за забавен.

- А разчел ли си всичкото на Трев? Обзалагам се, че това ще да е мръсна

книжка!

- Ъ, не, г-це. Той се тревожи и се притеснява. Бих казал, че се опитва да види, що

за човек ще стане.

- Нима? Винаги е бил нехранимайко.

147

- Той мисли за бъдещето си.

От отсрещната страна на Залата големите врати се отвориха точно когато

последните забързани членове на персонала застанаха по местата си.

Гленда това не я впечатли, както се беше замислила по въпроса, дали вълкът все

пак не може да си смени нрава. Вярно, малко късничко дойде. Освен това той и написа

онова хубавото стихотворение... Много нещо значи това, едно стихотворение. Кой би

си помислил? Изобщо все едно не е той...

И ето че внезапно Лут изчезна, вратите се оказаха широко отворени и ето ги

влизат капитаните с техния антураж, всичките притеснени, някои навлекли непривични

за тях костюми, а някои вече леко поклащащи се, понеже представата на магьосниците

за аперитив включва почивка с кафе и закуски, докато в същия момент в кухнята ще да

се подреждат подноси, готвачите ще попържат наляво и надясно, а пещите ще бумтят, докато... докато... Какво ли е всъщност менюто?

Службата на невидимия фронт в Невиждания университет беше въпрос на

съюзи, вражди, задължения и услуги, всичкото това оплетено и преплетено до полуда.

Гленда я биваше в това. Нощната кухня винаги е била щедра към останалите

труженици и към настоящия момент Голямата зала й дължеше куп услуги, дори и ако

тя самата не беше сторила нищо повече освен да си затваря устата. И така, тя се насочи

към Лъскавия Робърт, един от главните сервитьори, който и кимна предпазливо, както

се полага пред някой, който знае за теб неща, които не би било желателно да стигнат до

ушите на майка ти.

- Меню намира ли ти се? - попита тя.

Един брой беше бързо изваден изпод една салфетка. Гленда го прочете и се

ужаси.

- Ама това не е като за тях!

- Богове мили, Гленда, - подсмихна се Робърт - Да не би да ми казваш, че е

прекалено добро за тях?

- Ама тук е пълно с „авек”. Почти всяко блюдо има по някой „авек”, а нещата с

„авек” искат култивиран вкус. Искам да кажа, тези тук да ти приличат на хора свикнали

да ядат на чужд език? Майчице мила, и при това им поднасяте бира! Бира с авек!

- Предлагаме богат избор от вина. Те предпочетоха бира, - отвърна хладно

Робърт.

Гленда се вгледа в капитаните. На тях май им харесваше. Нали имаше на аванта

ядене и пиене и, макар яденето да имаше малко непривичен вкус, за сметка на това го

имаше на корем, за сметка на това пиенето беше насърчително привично на вкус и него

също го имаше на корем. На Гленда това не й хареса. Боговете да са и свидетели, ритнитопката напоследък и без това беше станала доста отвратителна, но все пак...

добре де, на нея не й беше съвсем ясно, какво точно я тревожеше, но все пак...

- Моля, госпожице?

Тя погледна надолу. Някакво младо ритнитопковче беше решило да се обърне