Дан Браун - Ад

„Няма нищо по-креативно… и по-разрушително… от великолепен ум с цел“.

Докато стигне до летището, вече се бе обадила на екипа си и бе включила този човек в черния списък с биотерористите на всяка организация по света — ЦРУ, Центъра по контрол на болестите на САЩ, Европейския център за контрол и превенция на болестите и всичките им сродни структури на планетата.

„Това е всичко, което мога да направя, докато се върна в Женева“.

Изтощена, тя помъкна малката си чанта с багаж към гишето за чекиране и подаде на служителката на авиокомпанията паспорта и билета си.

— О, доктор Сински — каза служителката с усмивка. — Един много приятен господин току-що остави съобщение за вас.

— Моля? — Елизабет не познаваше човек, който да има достъп до данните на полета ѝ.

— Беше доста висок — отвърна служителката. — Със зелени очи.

Елизабет буквално изпусна чантата си. „Той е тук? Но как?!“

Обърна се и огледа лицата зад себе си.

— Той вече си тръгна — каза служителката. — Но помоли да ви предадем това. — И подаде на Елизабет сгънат лист.

Елизабет го разтвори с треперещи ръце и прочете написаната на ръка бележка.

Беше известен цитат от Данте Алигиери.

Най-мрачните места в ада

са запазени за онези,

които остават безразлични

във време на духовна криза * .

* Всъщност това са думи на президента на САЩ Джон Ф. Кенеди, произнесени през юни 1963 г. в Бон. Той цитира погрешно Данте. Поетът поставя неутралните в преддверието на ада, а последният кръг е за предателите. Но цитатът става известен, след като Кенеди го произнася публично, и оттогава повечето американци си мислят, че е на Данте. — Б. пр.

39.

Марта Алварес погледна уморено стръмната стълба, която водеше от Залата на Петстотинте до музея на втория етаж. „Posso Farcela“, каза си тя. „Мога да го направя“.

Като специалист по изкуство и култура в Палацо Векио, Марта бе изкачвала тези стълби безброй пъти, но напоследък, откакто бе влязла в деветия месец, изкачването ѝ костваше много усилия.

— Марта, сигурна ли си, че не искаш да вземем асансьора? — Робърт Лангдън посочи малкия асансьор, който бе инсталиран заради посетителите с увреждания.

Марта се усмихна и поклати глава.

— Както ви казах и снощи, лекарят твърди, че физическите упражнения са полезни за бебето. Освен това, професоре, знам, че страдате от клаустрофобия.

Лангдън изглеждаше странно стреснат от този коментар.

— О, вярно. Забравих да го спомена.

„Забравил да го спомене? — зачуди се Марта. — Само преди по-малко от дванайсет часа обсъждахме надълго и нашироко инцидента от детството му, довел до този страх“.

Предната вечер, докато изключително дебелият il Duomino се качваше с асансьора, Лангдън бе придружил Марта по стълбите. По пътя ѝ сподели с най-големи подробности как като момче паднал в един кладенец и оттогава имал влудяващ страх от затворени пространства.

Сестрата на професора затича нагоре с развята опашка, а Лангдън и Марта се заизкачваха бавно и методично, като спираха на няколко пъти, за да може тя да си поеме дъх.

— Изненадана съм, че искате отново да видите маската — каза Марта. — Тя едва ли е най-интересната забележителност във Флоренция.

Лангдън небрежно сви рамене.

— Върнах се главно за да я покажа на Сиена. Между другото, благодаря, че ни пускаш отново.

— Няма защо.

Репутацията на Лангдън би се оказала достатъчна, за да убеди Марта да му отвори галерията предната вечер, но фактът, че бе придружаван и от il Duomino, я накара да отвори веднага.

Игнацио Бузони — човекът, когото наричаха il Duomino — беше знаменитост в културния живот на Флоренция. Беше дългогодишен директор на Museo dell'Opera del Duomo* и наглеждаше най-значимата историческа забележителност на Флоренция — il Duomo — огромната катедрала с червен купол, която доминираше както в пейзажа, така и в историята на града. Страстта му към тази сграда, телесното му тегло от близо двеста килограма и вечно зачервеното му лице му бяха спечелили добронамерения прякор il Duomino — Малката катедрала.

Марта нямаше представа как Лангдън се е запознал с il Duomino, но директорът на музея ѝ се бе обадил и бе казал, че иска да доведе гост, с когото да разгледат насаме посмъртната маска на Данте. И когато загадъчният гост се оказа известният специалист по семантика и история на изкуството Робърт Лангдън, Марта се развълнува, че има възможност да заведе тези двама прочути мъже в галерията на палата.

Най-после изкачиха стълбите и Марта сложи ръце на кръста си и задиша тежко. Сиена вече бе до парапета на балкона и надничаше надолу към Залата на Петстотинте. Предполагам, че брат ви ви е казал за тайнственото послание скрито в тази фреска? — И посочи.