Дан Браун - Ад

Ректора се бе съгласил, без много да се замисли. Дългосрочните релокации винаги се оказваха лесни пари, а и той вярваше на инстинктите на своя доверен човек.

Както и очакваше, работата наистина донесе бърза печалба.

До миналата седмица.

Сега, след хаоса, предизвикан от този човек, Ректора крачеше в кръг около бутилката уиски и броеше дните до мига, когато задълженията му към този клиент щяха да приключат.

Телефонът иззвъня. Търсеше го Ноултън, един от най-добрите му посредници. Обаждаше се от долния етаж.

— Да — каза Ректора.

— Сър — започна Ноултън и в гласа му се прокрадна безпокойство. — Не ми е приятно, че ви притеснявам, но както може би знаете, имаме задачата да пуснем видеоматериал на медиите утре.

— Да — отвърна Ректора. — Готов ли е?

— Готов е, но си мислех, че може би ще искате да го видите, преди да го качим.

Ректора помълча, озадачен от думите му.

— Някъде във видеото споменава ли се за нас? Или пък името ни да е компрометирано в него по някакъв начин?

— Не, сър, но съдържанието е доста притеснително. Клиентът се появява на екрана и казва…

— Спри — нареди му Ректора, ужасен, че старши посредник може да си позволи да предложи такова безпардонно нарушение на протокола. — Съдържанието няма никакво значение. Каквото и да се казва в него, видеото така или иначе е щяло да бъде пуснато с нас или без нас. Клиентът би могъл да го разпространи електронно, но е наел нас. Платил ни е. Доверил ни се е.

— Да, сър.

— Не ти се плаща, за да бъдеш филмов критик — сгълча го Ректора. — Плаща ти се, за да удържаш обещанията си. Свърши си работата.

Вайента продължаваше да чака на Понте Векио. Очите ѝ сканираха стотиците лица на моста. Внимаваше и бе сигурна, че Лангдън все още не е минал покрай нея, но хеликоптерчето не се чуваше — вероятно повече не бе необходимо за издирване.

Брюдер сигурно бе заловил Лангдън.

Тя неохотно се замисли за неприятната перспектива да бъде разследвана от Консорциума. Или да ѝ се случи нещо още по-лошо.

Представи си отново двамата агенти, от които се бяха отказали — ни вест, ни кост от тях. Просто са се преместили на друга работа, убеждаваше се сама. Въпреки това се усети как обмисля дали да не подкара мотоциклета през тосканските хълмове, да изчезне и да приложи уменията си в нов живот.

Но колко дълго можеше да се крие от Консорциума?

Множество техни мишени бяха научили от първа ръка, че когато Консорциумът те вземе на мушка, личното ти пространство се превръща в илюзия. Беше само въпрос на време.

„Наистина ли кариерата ми ще свърши по този начин?“ — зачуди се тя. Все още не бе в състояние да приеме, че дванайсетте години работа за Консорциума ще бъдат заличени от серия нещастни обстоятелства. Цяла година се грижеше старателно за нуждите на зеленоокия клиент на Консорциума. „Нямам вина, че той реши да се самоубие… и въпреки това, изглежда, повлече и мен със себе си“.

Единственият ѝ шанс да изкупи вината си бе да надхитри Брюдер… но от самото начало знаеше, че вероятността за това е твърде малка.

„Снощи получих своята възможност и се провалих“.

Тръгна към мотоциклета си и изведнъж чу познатото пронизително бръмчене.

Разузнавателният хеликоптер току-що се бе издигнал отново над двореца Пити и летеше в отчаяни кръгове над него.

Пускането му можеше да означава само едно.

Все още не бяха заловили Лангдън!

Къде, по дяволите, беше той?

Пронизителното бръмчене отново извади доктор Елизабет Сински от транса ѝ. „Още ги търсят? Мислех, че…“

Все същият млад агент седеше до нея. Тя затвори отново очи, бореше се с болката и гаденето.

„Времето изтича“.

Въпреки че врагът ѝ се бе самоубил, силуетът му все още се появяваше в кошмарите ѝ: четеше ѝ лекция в мрачната стая на Съвета по международни отношения.

„Задължително е някой да предприеме решителни действия — беше ѝ заявил с блясък в зелените си очи. — Кой, ако не ние? Кога, ако не сега?“

Елизабет знаеше, че трябваше да го спре още тогава, докато още имаше възможност. Никога нямаше да забрави как изскочи от тази среща и как кипеше от гняв на задната седалка на лимузината, докато пътуваше през Манхатън към летище „Кенеди“. Нямаше търпение да разбере кой, по дяволите, е този маниак, така че извади мобилния си телефон и погледна снимката, която му бе направила.

И ахна. Много добре знаеше кой е този човек. Добрата новина бе, че беше много лесен за откриване. А лошата — че бе гений в своята област и ако решеше, можеше да е много опасен.