Дан Браун - Ад

— Да — отвърна Сиена с мила усмивка. — Много е умен!

Настъпи неловко мълчание. Жената оглеждаше Сиена. После каза:

— Странно. Не виждам никаква прилика между вас. Може би само в ръста.

Лангдън предусети предстоящата катастрофа. Сега или никога.

— Марта — почна с надеждата, че е чул правилно името ѝ. — Извинявай, че те притеснявам, но… ами… Предполагам, че се досещаш защо съм тук.

— Всъщност не — отвърна тя и присви очи. — И животът ми да зависи от това, не бих могла да си представя защо сте тук.

Пулсът на Лангдън се учести и в последвалата неловка тишина той осъзна, че рискът му е на път да завърши с пълен неуспех. Но изведнъж Марта се усмихна широко и се засмя.

— Шегувам се, професоре! Разбира се, че се досещам защо сте се върнали. Честно казано, не знам защо я намирате за толкова невероятна, но след като с il Duomino снощи прекарахте цял час там горе, сигурно сте дошли, за да покажете и на сестра си?

— Точно така… — успя да каже той. — Много искам да я покажа на Сиена… стига да не е неудобно.

Марта вдигна поглед към балкона на втория етаж и сви рамене.

— Няма проблем. Тъкмо съм тръгнала натам.

Лангдън погледна към балкона на втория етаж в дъното на залата. „Бил съм там снощи?“ Нищо не помнеше. Знаеше, че балконът е на една и съща височина с думите cerca trova и че също така е вход към музея на палата, който посещаваше винаги, когато идваше тук.

Марта тъкмо се канеше да ги поведе през залата, но изведнъж спря, сякаш си бе променила решението.

— Всъщност, професоре, сигурен ли сте, че не бихте искали да покажете на прекрасната си сестра нещо не чак толкова мрачно?

Лангдън нямаше представа как да отговори.

— Нещо мрачно ли ще гледаме? — попита Сиена. — Какво е то? Той не ми е казал нищо.

Марта се усмихна хитро и погледна Лангдън.

— Професоре, искате ли аз да кажа на сестра ви, или предпочитате да го направите сам?

Лангдън за малко да подскочи пред този предоставен му шанс.

— Моля те, Марта, кажи ѝ ти.

Марта се обърна към Сиена и заговори много бавно:

— Не знам какво ви е казал брат ви, но сега ще се качим в музея за да разгледаме една маска.

Очите на Сиена се разшириха.

— Каква маска? Да не е някоя от онези грозни маски на чумата които носят на карнавала?

— Добро предположение — каза Марта, — но не, не е маска на чумата. Съвсем различна е.

Лангдън изсумтя и Марта му се намръщи — очевидно си помисли, че преиграва в опит да сплаши сестра си.

— Не слушайте брат си. Посмъртните маски са обичайни за онова време. Това е просто гипсова отливка на лицето, направена малко след като човекът е починал.

Посмъртна маска. Лангдън усети съзнанието му да се прояснява за първи път, откакто се бе събудил във Флоренция. Дантевият „Ад“… cerca trova… През очите на смъртта. Маската!

— И чие е лицето, по което е отлята маската?

Лангдън сложи ръка на рамото на Сиена и отвърна възможно най-спокойно:

— На най-прочутия италиански поет. Данте Алигиери.

38.

Средиземноморското слънце грееше ярко. Ректора се чувстваше уморен. Изпи втория си скоч и се взря с празен поглед през прозореца.

Новините от Флоренция не бяха добри.

Може би защото опитваше алкохол за първи път от много време, се чувстваше странно объркан и омаломощен… сякаш корабът му бе останал без двигател и се носеше безцелно по вълните.

Това усещане не беше познато на Ректора. В неговия свят винаги съществуваше надежден компас — протоколът — и той винаги успяваше да му покаже пътя. Именно протоколът му даваше възможност да взима трудни решения, без след това да съжалява за тях.

Протоколът изискваше да изостави Вайента и Ректора го направи, без да се поколебае. „Ще се разправям с нея, когато тази криза отмине“.

Протоколът изискваше Ректора да знае възможно най-малко за клиентите си. Бе решил отдавна, че Консорциумът няма морално задължение да ги съди.

Достави услугата.

Довери се на клиента.

Не задавай въпроси.

Като директорите на много други компании, Ректора просто предлагаше услуги с презумпцията, че те са в рамките на закона. В края на краищата „Волво“ не носеше отговорност, че домакините карат с превишена скорост около училищата, както и „Дел“ че носеше отговорност, ако някой използва техен компютър, за да хакне банкова сметка.

Сега, когато всичко започваше да се разплита, Ректора тихо псуваше доверения човек, който бе предложил този клиент на Консорциума.

— Никакви усилия и лесни пари — беше го уверил той. — Човекът е великолепен, звезда в своята област и абсурдно богат. Просто има нужда да изчезне за година или две. Иска да спечели малко време, за да работи по важен проект.