Дан Браун - Ад

Лангдън насочи вниманието си към трите символа на пластмасовата табела до вратата. Тях можеше да ги разгадае дори и най-неопитният криптолог, защото бяха универсални: зачертан с X фотоапарат; зачертана по същия начин чаша; и очертания на две фигури — една мъжка и една женска.

Лангдън тръгна отривисто към чистача и когато го наближи, забърза. Сиена се втурна след него, за да го настигне.

Чистачът вдигна стреснато поглед.

— Signori?!

Протегна ръце, за да ги спре. Лангдън му се усмихна измъчено — или по-скоро направи гримаса — и махна извинително към символите до вратата.

— Тоалетна…

Чистачът се поколеба за миг. Изглеждаше готов да откаже на молбата им, но като гледаше как Лангдън се присвива и почти прикляка, кимна съчувствено и им махна да вървят.

Когато стигнаха до вратата, Лангдън намигна на Сиена.

— Състраданието е универсален език.

35.

Някога Залата на Петстотинте била най-голямата в целия свят. Построена е през 1494 година, за да може в нея да се събира целия Consiglio Maggiore — великият съвет на републиката, който се състоял от точно петстотин членове. Оттам произлиза и името ѝ. Години по-късно по заповед на Козимо I залата била обновена и значително разширена. Козимо I, най-властният човек в Италия, избрал за ръководител и архитект на проекта Джорджо Базари.

Вазари прави архитектурен подвиг, като повдига покрива и пуска естествена светлина от всички четири страни. В резултат се получава елегантна зала, в която могат да се видят едни от най-хубавите флорентински скулптури, картини и архитектурни елементи.

Но винаги когато влезеше тук, Лангдън усещаше как първо подът привлича погледа му. Той сякаш съобщаваше, че това не е обикновено място. Покритието от червен камък с черен кант придаваше на 1115-те квадратни метра усещане за солидност, дълбочина и равновесие.

Лангдън вдигна бавно очи към дъното на залата, където шест раздвижени скулптури — Подвизите на Херкулес — бяха подредени край стената като армия войници. Нарочно пренебрегна често оплюваната „Херкулес и Диомед“, чиито голи тела бяха вплетени в нелепо изглеждаща схватка. Тя включваше и допир на пенисите, който често караше Лангдън да потръпва.

Много по-милостива към очите бе „Геният на победата“ на Микеланджело вдясно, която доминираше централната ниша на Южната стена. Тази скулптура бе почти три метра висока и първоначално била предназначена за гроба на свръхконсервативния папа Юлий II — II Papa Terribile*, — поръчка, която на Лангдън винаги му се бе струвала иронична, като се имаше предвид позицията на Ватикана за хомосексуалността. Скулптурата изобразяваше млад мъж, в когото Микеланджело бил влюбен през по-голямата част от живота си и за когото съчинил над триста сонета.

— Не мога да повярвам, че никога не съм идвала тук — прошепна Сиена. Гласът ѝ бе тих и пълен с почитание. — Това е… прекрасно.

Лангдън кимна и си спомни първото си посещение — на впечатляващ класически концерт с участието на световноизвестната пианистка Мариел Киймел. Макар първоначалното залата да била замислена като място за политически срещи и аудиенции при великия херцог, в днешно време тя обикновено се ползваше за представяния на прочути музиканти, лекции и галавечери — от историка Маурицио Серачини до уваженото със звездно присъствие черно-бяло откриване на Музея на Гучи. Лангдън понякога се чудеше какво ли би казал Козимо I, ако знаеше, че споделя строгата си зала с висши мениджъри и модели.

Вдигна поглед към огромните стенописи. Част от историята им беше и провал на рисувателната техника на Леонардо да Винчи, чийто резултат бил „размазан шедьовър“. Имаше и артистична „конфронтация“, подклаждана от Пиеро Содерини и Макиавели, които насъскали един срещу друг двама титани на Ренесанса — Микеланджело и Леонардо — и ги накарали да нарисуват стенописи на противоположни стени на една и съща зала.

Днес обаче Лангдън се интересуваше повече от една друга историческа забележителност в това помещение.

Cerca trova.

— Кой стенопис е на Вазари? — попита Сиена и огледа стените.

— Почти всички — отвърна Лангдън, защото знаеше, че като част от реновирането на залата Вазари и асистентите му бяха прерисували почти всичко по стените и по трийсет и деветте декоративни панела, украсяващи прочутия окачен таван.

— Но онази фреска там — продължи той и посочи надясно — е тази, заради която сме тук. „Битката при Марчано“.

Баталната сцена беше внушителна — седемнайсет метра дълга и висока повече от три жилищни етажа. Бе нарисувана с енергични мазки в различни нюанси на кафяво и зелено — пълна е агресия панорама с коне, копия, знамена и воини, биещи се на пасторален склон.