Дан Браун - Ад

Днес обаче Лангдън и придружителката му бяха решили да влязат в Палацо Векио през коридора Вазари, точно както може би са правели херцозите от династията на Медичите по свое време — като подминат прочутата галерия Уфици и продължат по виещия се над мостове и пътища и минаващия през сгради коридор, който ги отвеждаше право в сърцето на стария палат. Досега не бяха чули стъпки зад себе си, но Лангдън въпреки това нямаше търпение да излезе от прохода.

„Стигнахме“, осъзна Лангдън, когато видя тежката дървена врата пред тях. Входът към стария замък.

Въпреки масивния си заключващ механизъм вратата бе оборудвана и с хоризонтална дръжка, която осигуряваше изход при спешни случаи, като в същото време не позволяваше на никой, който няма електронна карта, да влезе в коридора Вазари от другата страна.

Лангдън долепи ухо до вратата и се заслуша. Не чу нищо, сложи ръце върху хоризонталната дръжка и внимателно натисна.

Чу се тракване.

Дървената врата се открехна и Лангдън надникна съм света от другата ѝ страна. Малка ниша. Празна. Тиха.

Въздъхна облекчено, пристъпи през прага и даде знак на Сиена да го последва.

„Вътре сме“.

Докато стояха в тихата ниша някъде в Палацо Векио, Лангдън се опита да се ориентира. Пред тях имаше дълъг коридор, перпендикулярен на нишата. Вляво по друг коридор отекваха гласове — спокойни и радостни. Също като сградата на Конгреса в Съединените щати Палацо Векио беше едновременно туристическа атракция и седалище на властта. Гласовете, които чуваха в този час на деня, най-вероятно бяха на държавни служители, които влизаха и излизаха от кабинети и се приготвяха за деня.

Лангдън и Сиена пристъпиха напред и надникнаха иззад ъгъла. Както и предполагаха, в края коридора имаше атриум, в който десетина служители бяха застанали в кръг, пиеха еспресо и бъбреха с колеги преди работа.

— Стенописът на Вазари — прошепна Сиена. — Ти каза, че се намира в Залата на Петстотинте.

Лангдън кимна и посочи през пълния с хора атриум към верандата, на която се излизаше през каменен коридор.

— За нещастие трябва да минем през атриума.

— Сигурен ли си?

Лангдън кимна.

— Няма как да стигнем, без да ни видят.

— Това са държавни служители. Не се интересуват от нас. Просто си върви все едно си у дома си.

Сиена вдигна ръка и нежно приглади сакото на Лангдън, след това оправи яката му.

— Изглеждаш много представително, Робърт. — Усмихна му се сдържано, оправи собствения си пуловер и тръгна.

Лангдън забърза след нея. И двамата крачеха целенасочено към атриума. Когато влязоха в него, Сиена започна да му говори бързо на италиански — нещо за фермерски субсидии — и да жестикулира отривисто. Придържаха се към външната стена и стояха на дистанция от останалите. За учудване на Лангдън, нито един от държавните служители не се обърна към тях.

Щом подминаха атриума и продължиха бързо към коридора. Лангдън си спомни програмата от представлението на Шекспир. Пакостливият дух Пък.

— Страхотна актриса си.

— Налага ми се — отвърна тя замислено. Гласът ѝ прозвуча странно отчужден.

Лангдън отново почувства, че в миналото на тази жена има повече болка, отколкото му е известно, и изпита силно угризение, че я е забъркал в опасното си приключение. Напомни си обаче, че вече не може да се направи нищо, освен да доведат нещата докрай.

„Продължавай да плуваш през тунела… и се моли да видиш светлина“.

Когато наближиха верандата, Лангдън с облекчение видя, че паметта му не му е изневерила. Малка табела със стрелка сочеше, че трябва да завият зад ъгъла, и обявяваше, че там се намира IL SALONE DEI CINQUECENTO. „Залата на Петстотинте“, помисли си Лангдън и се зачуди какви ли отговори ги чакат вътре. Истината може да се зърне само през очите на смъртта. Какво ли означаваше това?

— Залата може още да е заключена — предупреди Лангдън, когато наближиха ъгъла. Въпреки че бе популярна туристическа дестинация, палатът все още не изглеждаше отворен за посетители тази сутрин.

— Чуваш ли? — попита Сиена и спря.

Лангдън го чу. Иззад ъгъла се чуваше силно бръмчене. „Господи, нека да не е безпилотен хеликоптер, който се движи в сгради“. Лангдън внимателно надникна. На трийсет метра напред видя изненадващо семплата дървена врата, която водеше към Залата на Петстотинте. За съжаление между нея и тях пълничък служител буташе електрическа машина за почистване на пода и я движеше уморено в кръг.

Пазителят на портата.