Дан Браун - Ад

„Ще продължа да работя по задачата си — помисли тя. — Може дори да ме повишат“.

Внезапно осъзна, че цялото ѝ бъдеще се върти около едно-единствено сложно начинание. „Трябва да открия Лангдън… преди Брюдер“.

Нямаше да е лесно. Брюдер разполагаше с неизчерпаем ресурс от хора, както ѝ с огромен арсенал от модерни разузнавателни технологии. Вайента работеше сама. Но пък разполагаше с информация, която Брюдер, Ректора и полицията нямаха.

„Мисля, че знам къде ще отиде Лангдън“.

Форсира мотора, завъртя се на 180 градуса и пое обратно по пътя, по който бе дошла. „Понте але Грацие“, помисли си и си представи моста на север. Не само един път водеше към стария град.

25.

— Вазари! — възкликна Сиена. — Художникът, който е скрил думите cerca trova в стенописа си!?

Лангдън се усмихна. Вазари. Да, Вазари. Освен че хвърляше лъч светлина върху странното му премеждие, това откритие означаваше и че вече няма да се чуди за какви варвари е говорил.

— Робърт, явно си видял изображението на Ботичели, преди да пострадаш, и си знаел, че съдържа код, който сочи към стенописа на Вазари. Затова след като си дошъл в съзнание си повтарял името му.

Лангдън се опита да анализира какво означава всичко това. Винаги бе наричал Джорджо Вазари — художник, архитект и писател от 16-и век — „първия историк на изкуството на света“. Въпреки стотиците картини, които Вазари бе нарисувал, и десетките сгради, които бе проектирал, най-голямото му наследство бе основополагащият му труд „Животописи на най-знаменитите живописци, скулптори и архитекти“, сборник с биографиите на италиански творци, задължително четиво за студентите по история на изкуството.

Думите cerca trova бяха върнали Вазари под светлините на общественото внимание преди трийсетина години, когато неговото „тайно послание“ бе открито в горния край на огромния му стенопис в Залата на Петстотинте в Палацо Векио. Миниатюрните букви бяха изписани върху едно зелено бойно знаме, което едва се виждаше сред целия хаос на бойната сцена. Все още предстоеше да се постигне съгласие защо Вазари е добавил това странно послание в стенописа си, но водещата хипотеза беше, че то би трябвало да подскаже на бъдещите поколения, че зад тази стена има фреска на Леонардо да Винчи.

Сиена поглеждаше нервно нагоре през клоните на дърветата.

— Все още не мога да разбера обаче защо някой се опитва да те убие?

Лангдън се чудеше същото.

Бръмчене на разузнавателното хеликоптерче отново започваше да се усилва и Лангдън разбра, че е настъпил моментът да вземе решение. Не можеше да проумее каква е връзката на „Битката при Марчано“ с „Ад“ на Данте, нито с изстрела, от който бе пострадал предната вечер, но въпреки това най-после виждаше пред себе си ясен път.

Cerca trova.

Търсете и ще намерите.

Пред очите му отново се появи жената с посребрени коси, която викаше към него през реката. Времето изтича! Той усещаше, че ако има някакви отговори, те могат да се намерят в Палацо Векио. Мисълта му се понесе към една стара поговорка на някогашните гръцки гмуркачи, които вадели раци от дъното на Егейско море. Когато плуваш в тъмен тунел, идва миг, след който нямаш достатъчно дъх, за да изминеш обратния път. Единственият ти избор е да плуваш напред към непознатото… и да се молиш да има изход.

Лангдън се зачуди дали е стигнал до този миг.

Погледна лабиринта паркови алеи. Ако със Сиена успееха да стигнат до двореца Пити и да излязат от парка, щяха да са само на няколко крачки от най-прочутия пешеходен мост в света — Понте Векио. На него винаги имаше много хора, сред които можеха да се скрият. Палацо Векио бе само на няколко пресечки оттам.

Хеликоптерчето забръмча по-наблизо и Лангдън усети как изтощението го надвива. Дали трябваше да продължи да бяга от полицията?

— Все някога ще ме хванат, Сиена — каза той. — Може би ще е по-добре да спра да бягам.

Сиена го погледна разтревожено.

— Робърт, всеки път, когато спреш, някой започва да стреля по теб! Трябва да разбереш в какво си се замесил. Трябва да видиш стенописа на Вазари и да се надяваме, че това ще възвърне паметта ти. Може би ще ти помогне да си спомниш откъде се е появил този проектор и защо го носиш.

Лангдън си помисли за жената с щръкналата коса, която хладнокръвно бе убила доктор Маркони… за войниците, които стреляха по тях… за италианската военна полиция, събрана пред Порта Романа… а и за хеликоптерчето, което ги следеше. Какво да направи?

— Робърт? — каза Сиена. — Има нещо… нещо, което не ми се струваше важно, но сега си мисля, че може и да е. — Лангдън я погледна.