Дан Браун - Ад

На километър зад тях пред Института по изобразително изкуство агент Брюдер крачеше през шумното множество от полицаи и студенти и леденият му поглед разделяше тълпата пред него. Скоро стигна до временния команден пост, който помощникът му бе устроил на капака на черния ван.

— От въздушното наблюдение — каза той и подаде на Брюдер един таблет. — Снимано е само преди минути.

Брюдер прегледа стопкадрите от видеото и се спря на увеличена снимка на две лица — тъмнокос мъж и руса жена с конска опашка, — скрити в сенките и обърнали поглед нагоре към короните на дърветата.

Робърт Лангдън.

Сиена Брукс.

Никакво съмнение.

Насочи вниманието си към картата на парка Боболи, разгъната на капака на колата. „Направили са лош избор“, помисли си, докато разглеждаше плана на градината. Въпреки че бе огромен, със сложна структура и с много скривалища, паркът също така бе обграден от всички страни с високи стени. Беше си направо капан.

„Няма как да излязат“.

— Местните власти затварят всички изходи — каза агентът. — И започват претърсване.

— Дръж ме в течение — нареди Брюдер.

После бавно вдигна очи към поликарбонатния прозорец и погледна среброкосата жена на задната седалка.

Опиатите, които ѝ бяха дали, определено бяха замъглили сетивата ѝ — повече, отколкото бе очаквал. Въпреки това по очите ѝ личеше, че напълно разбира какво се случва.

„Не изглежда никак доволна — помисли Брюдер. — Пък и защо да е?“

* Островчето (ит.) — Б. пр.

26.

Струите вода се изстрелваха на шест метра във въздуха. Лангдън ги загледа как падат и разбра, че приближават. Бяха стигнали края на Ла Черкиата и се втурнаха през откритата площадка към горичка от коркови дървета. Вече виждаха най-прочутия фонтан на Боболи — бронзовия Нептун на Столдо Лоренци, стиснал тризъбеца си. Местните неуважително го наричаха Фонтана с вилицата. Това водно съоръжение се смяташе за централната точка на парка.

Сиена спря в края на горичката и погледна нагоре.

— Не виждам хеликоптерчето.

Не го и чуваха, но пък и фонтанът беше доста шумен.

— Може би трябва да презареди — каза Сиена. — Това е шансът ни. Накъде?

Лангдън я поведе наляво и се заизкачваха по стръмен наклон. Щом излязоха от дърветата, пред тях се показа дворецът Пити.

— Малка спретната къщурка — подметна Сиена.

— Типичната за Медичите скромност — отвърна той саркастично.

Макар да бе на половин километър от тях, дворецът Пити доминираше целия пейзаж, простираше се докъдето им виждат очите вляво и вдясно. Рустикалната зидария от изпъкнали камъни придаваше на сградата непоколебим авторитет, който се усилваше още повече от множеството прозорци с извити арки.

Традиционно официалните дворци се строят на хълмове, та всеки, който ги гледа, да вдига глава. Дворецът Пити обаче бе разположен в долина край река Арно, което означаваше, че хора* та в парка Боболи го гледаха отвисоко.

Това само създаваше още по-голям ефект. Един архитект казваше за двореца, че той сякаш е построен от самата природа — сякаш големите камъни сами са се свлекли по дългия склон и са се подредили в елегантна сграда. Въпреки че в ниското дворецът не бе толкова защитен, масивната му каменна структура беше толкова внушителна, че докато бил във Флоренция, Наполеон го ползвал за щаб.

— Виж — каза Сиена и посочи най-близките врати. — Това е добре.

Лангдън вече бе видял. В тази странна сутрин най-успокоителната гледка не бе самият дворец, а потокът туристи, който прииждаше към него от долната страна на парка. Дворецът беше отворен за посетители, което означаваше, че Лангдън и Сиена лесно ще се промъкнат вътре, ще минат през него и ще се измъкнат от парка. След като излезеха, река Арно щеше да е вдясно от тях, а отвъд нея бяха кулите на стария град.

Двамата продължиха напред, почти тичаха надолу по стръмния склон. Минаха през амфитеатъра на Боболи — сцената на първото в историята оперно представление, — сгушен като подкова в подножието на хълма. След това подминаха обелиска на Рамзес II и нещастното произведение на „изкуството“, поставено до него. В пътеводителите го описваха като „огромен каменен басейн от термите на Каракала“, но за Лангдън винаги си беше „най-голямата вана на света“. Наистина трябваше да я преместят някъде другаде.

Стигнаха задната страна на двореца, забавиха крачка и се смесиха с първите туристи за деня. Минаха през тесен тунел и излязоха във вътрешния двор, в който бяха насядали посетители и се наслаждаваха на сутрешното си еспресо в импровизираното кафене. Миризмата на прясно смляно кафе изпълваше въздуха и на Лангдън изведнъж му се прииска да седне и да си достави удоволствие с една прилична закуска.