Дан Браун - Ад

„Лангдън се движи пеша — помисли си тя. — Ако намери изход, различен от Порта Романа, този мост е най-логичният му маршрут към стария град“.

Чу вой на сирени от запад, откъм двореца Пити, и се зачуди дали това е добра или лоша новина. Дали още го търсеха? Или вече го бяха хванали? Напрегна слух, за да разбере какво се случва, и тогава се разнесе нов звук — пронизително бръмчене над главата ѝ. Очите ѝ инстинктивно се обърнаха към небето. Веднага го забеляза — малък хеликоптер с дистанционно управление, който се издигна бързо над двореца и после се спусна на сантиметри от върховете на дърветата към североизточния ъгъл на парка Боболи.

Усети прилив на надежда. Щом разузнавателният хеликоптер още беше във въздуха, значи Брюдер все още не бе открил Лангдън.

Хеликоптерчето очевидно разузнаваше какво става в североизточния ъгъл на парка, който бе най-близо до Понте Векио и мястото, на което се намираше Вайента, и това я окуражи още повече.

Ако Лангдън се бе изплъзнал на Брюдер, значи определено се движеше в тази посока.

Изведнъж хеликоптерът се сниши рязко и изчезна от погледа на Вайента зад високата стена. Тя все още го чуваше как обикаля някъде над дърветата. Очевидно бе открил нещо интересно.

* Обичам Флоренция (ит.) — Б. пр.

29.

„Търси и ще намериш — помисли Лангдън, сгушен заедно със Сиена в мрачната пещера. — Търсехме изход… а намерихме задънена улица“.

Фонтанът в средата на пещерата предлагаше добро прикритие, но когато Лангдън надникна иззад него, усети, че вече е прекалено късно.

Хеликоптерът бе спрял пред пещерата, само на три метра над земята, и бръмчеше като разгневено насекомо… което очаква жертвата си.

Лангдън се дръпна назад и прошепна на Сиена:

— Мисля, че знаят, че сме тук.

Пронизителното бръмчене на малката машина беше почти оглушително — звукът резонираше в каменните стени. Лангдън не можеше да повярва, че са станали заложници на миниатюрен механичен хеликоптер, но в същото време знаеше, че е безполезно да се опитва да избяга от него. „И какво да правим сега? Просто да чакаме?“ Първоначалният му план да види какво има зад малката сива врата беше разумен, само дето не бе преценил, че вратата се отваря само отвътре.

Огледа необичайната обстановка, в която бяха попаднали, и се зачуди дали няма друг изход. Нищо наоколо не му изглеждаше обещаващо. Вътрешността на пещерата бе украсена със скулптури на животни и хора, всички в различен стадий на разпад заради стичащата се по стените влага. Лангдън отчаяно вдигна поглед към зловещо надвисналите над тях сталактити.

Хубаво място за умиране.

Пещерата Буонталенти — наречена така в чест на своя архитект Бернардо Буонталенти — бе може би най-любопитното място в цяла Флоренция. Била замислена като къща за забавления за по-младите гости на двореца Пити. Трите ѝ зали бяха украсени със смесица от натуралистична фантазия и готически разкош. Бяха изградени от седиментни скали и пемза, които сякаш или поглъщаха, или изхвърляха навън изваяните фигури. По времето на Медичите в пещерата имало и допълнителна атракция — стичаща се по стените вода, която охлаждала мястото през горещите тоскански лета и също така създавала ефекта на истинска пещера.

Лангдън и Сиена се бяха скрили в първата и най-голяма зала, зад фонтана в центъра ѝ. Бяха заобиколени от живописни статуи на пастири, селяни, музиканти, животни и дори копия на четиримата затворници на Микеланджело. Всички те сякаш се опитваха да се освободят от скалите, които ги обгръщаха. Утринната светлина се процеждаше от високото кръгло прозорче на тавана, в което някога била поставена голяма стъклена топка и в нея под слънчевите лъчи плувала червена риба.

Лангдън се чудеше как ли биха реагирали посетителите на това място от времето на Ренесанса при вида на истински хеликоптер — една от щурите мечти на сина на Италия Леонардо да Винчи, — ако го видеха пред пещерата.

И тогава пронизителното бръмчене спря. Не просто заглъхна, а направо изчезна.

Озадаченият Лангдън надникна иззад фонтана и видя, че хеликоптерът е кацнал на покритата с чакъл площадка. Така изглеждаше по-малко зловещ, най-вече защото приличащият на жило обектив не бе обърнат към тях, а настрани, към малката сива врата.

Облекчението, което изпита, се оказа мимолетно. Защото на стотина метра зад машинката, близо до статуята с джуджето и костенурката, трима тежковъоръжени войници слизаха целенасочено по стълбите, а след това се насочиха право към пещерата.