Дан Браун - Ад

— Знаят коя съм — повтори Сиена. Гласът ѝ бе толкова тих, че Лангдън едва я чу. През следващите десет секунди тя вдиша бавно няколко пъти, сякаш се опитваше да осъзнае тази нова реалност. През това време Лангдън усети как решителността ѝ се втвърдява.

Без предупреждение Сиена скочи на крака.

— Трябва да тръгваме. Няма да им трябва много време, за да разберат, че не сме в Костюмната галерия.

Лангдън също стана.

— Да, но… къде?

— Ватиканът?

— Моля!?

— Разбрах какво имаше предвид преди малко… по какво Ватиканът си прилича с парка Боболи. — Тя кимна в посока към малката сива врата. — Това е входът, нали?

Лангдън събра сили да кимне.

— Всъщност е изходът, но реших, че си струва да опитаме. За нещастие не можем да минем оттам. — Лангдън бе чул достатъчно от разговора между охранителя и войника, за да разбере, че този маршрут отпада.

— Но ако успеем да минем — каза Сиена и в тона ѝ се прокрадна палав нюанс, — разбираш ли какво би означавало това? — Устните ѝ се разтегнаха в лека усмивка. — Че за втори път днес ще получим помощ от един и същ ренесансов творец.

Лангдън нямаше как да не се засмее, защото и на него му бе хрумнала тази мисъл.

— Вазари. Вазари.

Сиена се усмихна по-широко и Лангдън усети, че вече му е простила, поне засега.

— Мисля, че това е знак свише — заяви тя почти сериозно. — Трябва да минем през тази врата.

— И как? Просто ще се промъкнем покрай пазача?

Сиена изпука кокалчетата на пръстите си и тръгна да излиза от пещерата.

— Не, ще поговоря с него. — Хвърли поглед към Лангдън, в очите ѝ отново горяха пламъчета. — Довери ми се, професоре, мога да съм доста убедителна, когато се налага.

Някой отново заблъска по малката сива врата.

Твърдо и неумолимо.

Ернесто Русо изсумтя гневно. Очевидно непознатият военен със студения поглед се бе върнал. Едва ли би могъл да избере по-неподходящ момент. Съдията бе дал продължение, „Фиорентина“ беше с човек по-малко и висеше на косъм.

Блъскането не спираше.

Ернесто не беше глупак. Знаеше, че тази сутрин са се случили някакви неприятности — с всички тези сирени и войници, — но пък той никога не се замесваше в дела, които не го засягаха пряко.

Pazzo е colui che bada ai fatti altrui*.

Но пък очевидно военният беше някаква важна клечка и може би не бе разумно да го игнорира. Напоследък в Италия бе трудно да си намериш работа, дори и скучна. Ернесто хвърли последен поглед към мача и тръгна към вратата.

Все още не можеше да повярва, че му плащат, за да седи по цял ден в този малък офис и да гледа телевизия. Не повече от два пъти дневно пристигаше някаква ВИП група от галерията „Уфици“. Ернесто ги поздравяваше, отключваше металната решетка и ги пускаше да минат през малката сива врата и да влязат в парка Боболи.

Блъскането ставаше все по-силно, Ернесто отключи стоманената решетка, мина през нея, затвори я и я заключи.

— Si? — опита се да надвика тропането, докато се приближаваше с бързи стъпки към вратата.

Никакъв отговор. Блъскането не спираше.

Insomma! ** Той отключи вратата и я отвори навътре. Очакваше Да види безчувствения поглед отпреди малко.

Но лицето на прага беше доста по-привлекателно.

— Ciao — каза му една хубава блондинка и му се усмихна сладко. Подаде му сгънат лист и той инстинктивно протегна ръка да го вземе. В мига, в който го хвана, осъзна, че е просто някакъв боклук, а жената го хвана за китката с тънките си пръсти и заби палеца си точно под дланта му.

На Ернесто му се стори, че му прерязаха китката с нож. След това се почувства все едно го бяха обездвижили с електрошокова палка. Жената не го пускаше. Натискът нарасна многократно, а цикълът на болката се завърташе отново и отново. Ернесто се олюля назад в опит да си издърпа ръката, но краката му бяха омекнали, подгънаха се и той се свлече на колене.

Останалото се случи за секунди.

На прага се появи висок мъж с тъмен костюм, шмугна се вътре и бързо затвори сивата врата. Ернесто се пресегна за радиостанцията, но една нежна ръка го стисна за тила и мускулите му блокираха и той започна да се бори за въздух. Жената взе радиостанцията. Високият само гледаше. Изглеждаше толкова притеснен от действията ѝ, колкото и Ернесто.

— Дим мак — каза небрежно блондинката на високия мъж. — Китайски точки за натиск. Неслучайно ги ползват от три хилядолетия.

Мъжът я гледаше поразен.

— Non vogliamo farti del male — прошепна жената на Ернесто и отпусна натиска върху тила му. „Не искаме да те нараним“.