Дан Браун - Ад

Лангдън и Сиена се свиха зад тесния постамент.

— Всички изходи са обезопасени! — извика някакъв войник отвън. Говореше на английски, с акцент, който Лангдън не можеше да определи. — Вдигнете хеликоптера. Аз ще проверя вътре.

След секунди в пещерата отекнаха стъпки. Войникът бързо мина през първата зала, после влезе във втората. Идваше право към тях.

Лангдън и Сиена се сгушиха един до друг.

— Хей! — чу се друг глас. — Хванахме ги!

Стъпките спряха.

Лангдън затаи дъх.

— Потвърдена самоличност! — продължи гласът. — Току-що говорихме с двама туристи. Преди няколко минути мъж и жена са питали как да стигнат до Костюмната галерия.

Лангдън погледна Сиена. Тя се усмихваше. Войникът успокои дишането си и продължи:

— Западните изходи бяха затворени най-напред… можем с голяма доза увереност да смятаме, че сме ги хванали в парка като в капан.

— Изпълнете задачата си — отвърна най-близкият войник. — И ме повикайте веднага.

По чакъла отекнаха хаотични стъпки и накрая, слава богу, настана пълна тишина.

Лангдън понечи да надникне иззад постамента, но Сиена го сграбчи за ръката и го спря. Вдигна показалец пред устните си и кимна към бледа човешка сянка на задната стена. Водачът на войниците все още стоеше тихо на входа на пещерата. Какво ли чакаше?

— Брюдер е — проговори той изведнъж. — Приклещихме ги. Скоро ще имам потвърждение.

Обаждаше се по телефона. Гласът му бе обезпокоително близо, сякаш стоеше до тях. Пещерата действаше като резонатор — събираше звука и го запращаше към дъното.

— Има и още — каза Брюдер. — Току-що получих нова информация от криминалистите. Апартаментът на жената е под наем. Няма много мебели. Очевидно е нает за кратко. Открихме епруветката, но проектора го няма. Повтарям, проектора го няма. Предполагаме, че е все още у Лангдън.

Когато чу името си, Лангдън потръпна.

Стъпките се приближиха и Лангдън осъзна, че мъжът влиза по-навътре в пещерата. Походката му не бе решителна като преди малко: изглежда, просто се размотаваше и разглеждаше пещерата, докато говореше по телефона.

— Правилно — каза той. — Криминалистите потвърдиха, че е имало само един изходящ разговор малко преди да нахлуем в апартамента.

„Американското консулство“, помисли си Лангдън и си спомни разговора си по телефона, както и бързото пристигане на убийцата с щръкналата коса. Тази жена сякаш бе изчезнала и бе заменена с цял екип обучени войници.

„Не можем вечно да им се изплъзваме“.

Стъпките вече бяха само на пет-шест метра… и се приближаваха. Мъжът бе влязъл във втората зала и ако продължеше, със сигурност щеше да ги забележи, както бяха клекнали зад тесния постамент на Венера.

— Сиена Брукс — каза внезапно той. Думите му се чуваха кристално ясно. Сиена се стресна и се ококори, сякаш очакваше да види как мъжът се взира право в нея. Но не, не ги беше видял.

— В момента проверяват лаптопа ѝ — продължи гласът само на три-четири метра от тях. — Все още нямам доклад, но това определено е същият компютър, който проследихме, когато Лангдън влезе в университетския си имейл.

Сиена изгледа Лангдън невярващо. В първия миг изглеждаше шокирана… а след това и предадена.

Лангдън бе не по-малко изненадан от нея. Значи така ги бяха открили? Тогава дори не му бе хрумнало. „Просто ми трябваше информация!“ Преди да успее да се извини с поглед, Сиена вече се бе извърнала. Изражението ѝ бе станало непроницаемо.

— Правилно — каза мъжът, когато стигна до входа към третата зала. Вече бе на по-малко от два метра от Лангдън и Сиена. Още две крачки и щеше със сигурност да ги види.

— Точно така — продължи той и пристъпи още по-близо. Изведнъж спря. — Изчакайте малко.

Лангдън замръзна: събираше сили за мига, в който щяха да ги открият.

— Изчакайте, губите ми се — каза войникът и се върна няколко стъпки назад във втората зала. — Връзката е лоша. Продължете…

— Слуша известно време, след това отвърна: — Да, съгласен съм, но поне вече знаем с кого си имаме работа.

След това стъпките му заглъхнаха и напълно изчезнаха.

Лангдън отпусна рамене и се обърна към Сиена, в чиито очи гореше смесица от гняв и страх.

— Използвал си лаптопа ми!? — възкликна тя. — За да си провериш имейла?

— Съжалявам… Трябваше да разбера…

— Ето така са ни открили! И сега вече знаят и името ми!

— Извинявам се, Сиена, не си дадох сметка… — Лангдън се разкъсваше от чувство за вина.

Сиена се извърна и се загледа с празен поглед в големия сталагмит на задната стена. Никой от двамата не проговори почти минута. Лангдън се зачуди дали Сиена си спомня личните вещи на бюрото си — програмата от „Сън в лятна нощ“ и вестникарските изрезки за живота ѝ на дете чудо. „Дали подозира, че съм ги видял?“ Дори и да беше така, тя не задаваше въпроси, а и Лангдън бе достатъчно виновен пред нея, че да го споменава.