Дан Браун - Ад

„Няма да е днес“, помисли си, докато вървяха през каменния проход, който водеше към главния вход.

Когато наближиха портата, се натъкнаха на задръстване от туристи — всички се тълпяха на терасата, за да наблюдават нещо отвън. Лангдън надникна през множеството.

Величественият вход към Пити беше хладен и неприветлив, точно както го помнеше. Нямаше поддържана морава, нито ландшафтен дизайн, а само огромно пространство, покрито с калдъръм, което се простираше по целия склон, чак до Виа деи Гуичардини, като някаква грамадна павирана ски писта.

Лангдън видя причината за тълпенето на зяпачите.

Долу на Пиаца деи Пити от всички страни бяха нахлули полицейски коли. Цяла малка армия полицаи се катереше по склона с извадени оръжия и се разгръщаше по цялото протежение на двореца.

27.

Докато полицията влезе в двореца Пити, Сиена и Лангдън вече се връщаха по обратния път през вътрешния двор покрай кафето, където новината бе пристигнала и туристите протягаха шии в опит да открият източника на брожението.

Сиена бе поразена, че властите са ги открили толкова бързо. Но пък хеликоптерчето сигурно бе изчезнало, защото вече са ги били засекли.

Стигнаха до тесния тунел, през който се бяха спуснали от парка, и без колебание се мушнаха вътре и се закатериха по стълбите. В края стълбището завиваше наляво покрай една стена, която ставаше все по-ниска. Накрая вече можеха да виждат отгоре ѝ и зърнаха огромния парк Боболи.

Лангдън сграбчи Сиена за ръка и я дръпна да клекне.

На триста метра от тях по склона над амфитеатъра се спускаше полицейска фаланга, която претърсваше горичките и разпитваше туристите. Полицаите държаха връзка по ръчни радиостанции.

„В капан сме!“

Когато се запозна с Робърт Лангдън, Сиена не бе предполагала, че ще се стигне дотук. Мислеше си, че бягат от въоръжена жена със стърчаща коса. А сега бягаха от италианските власти. И тя вече осъзнаваше, че шансовете им да се измъкнат клонят към нула.

— Има ли друг изход? — попита задъхана Сиена.

— Не мисля — отвърна Лангдън. — Този парк е като укрепен град, като… — Внезапно млъкна и се обърна на изток. — Точно като… Ватикана. — На лицето му проблесна лъч надежда.

Сиена нямаше представа какво общо има Ватиканът със сегашното им ужасно положение, но Лангдън изведнъж започна да кима, загледан на изток покрай задната страна на двореца.

— Не съм съвсем сигурен — каза той и я повлече след себе си, — но може да има и друг начин да се измъкнем.

Изведнъж пред тях се появиха двама души, които бяха завили покрай стената, и за малко да се сблъскат със Сиена и Лангдън. И двамата бяха облечени в черно и за един плашещ миг Сиена си помисли, че са войниците, които бе видяла в жилищния блок. Когато се приближиха обаче, видя, че са туристи — предположи, че са италианци, заради модните им черни кожени дрехи.

Хрумна ѝ нещо и тя хвана ръцете на единия турист и му се усмихна възможно най-мило.

— Puo dirci dov'e la Galleria del costume? — Искаше да я упътят към прочутата Костюмна галерия на двореца. — Io е mio fratello siamo in ritardo per una visita privata. — „С брат ми закъсняваме за частна обиколка“.

— Certo! — Мъжът се усмихна широко и на двамата, изглеждаше готов да помогне. — Proseguite dritto per il sentiero!* — Обърна се и посочи в посока обратна на това, към което гледаше Лангдън.

— Molte grazie!** — изчурулика Сиена и пак се усмихна, докато двамата мъже отминаваха.

Лангдън кимна впечатлен на Сиена: очевидно бе разбрал намеренията ѝ. Ако полицията започнеше да разпитва туристите, щеше да научи, че Лангдън и Сиена са тръгнали към Костюмната галерия, която, според картата на стената пред тях, се намираше в западния край на двореца, тоест… възможно най-далече от посоката, в която бяха поели в момента.

— Трябва да стигнем до онази пътека — каза Лангдън и посочи алеята на отсрещния склон, която водеше далеч от двореца. От горната ѝ страна имаше висок жив плет, който щеше да ги скрие от полицаите, които вече бяха само на стотина метра.

Сиена прецени, че шансът им да минат през откритото пространство до алеята са много малки. А и отново чуха глухото бръмчене на хеликоптерчето.

— Сега или никога — каза Лангдън, сграбчи я за ръката и почти я повлече към открития площад. Запромъкваха се през множеството туристи. Сиена се опитваше да потисне импулса си да побегне. Лангдън я държеше здраво и вървеше през тълпата енергично, но спокойно.

Сиена се огледа нервно. Всички полицаи се бяха извърнали на другата страна и бяха вдигнали глави към приближаващото се хеликоптерче.