Дан Браун - Ад

— Смятах да ти го кажа в апартамента — продължи тя, — но…

— Какво?

— Когато те докараха в болницата, бълнуваше.

— Да — отвърна Лангдън. — Повтарял съм „варвари“, а е било „Вазари“.

— Да, но преди това… преди това каза нещо друго. Каза го само веднъж, но го чух добре.

— Какво съм казал?

— Каза: „Аз държа ключа към откриването му… ако се проваля, ни чака смърт.“

Лангдън я изгледа втрещено.

Сиена продължи:

— Помислих, че имаш предвид онова нещо в джоба ти, но вече не съм толкова сигурна.

„Ако се проваля, ни чака смърт?“ Думите се стовариха върху него с цялата си тежест. В ума му се появиха гибелни картини… Дантевият ад, символът за биологична опасност, лекарят, лекуващ чума. И отново — лицето на красивата среброкоса жена, която го умоляваше от другия бряг на реката. Търси и ще намериш! Времето изтича!

Сиена го върна към реалността.

— Накъдето и да води тази картина… каквото и да се опитваш да намериш, сигурно е изключително опасно. Някакви хора се опитват да ни убият… — Гласът ѝ потрепери. — Помисли си. Стреляха по теб посред бял ден… стреляха и по мен, а аз нямам нищо общо. Очевидно никой не иска да преговаря. Собственото ти правителство се обърна срещу теб… ти им се обади за помощ, а те пратиха човек да те убие.

Лангдън се взираше с празен поглед в земята. Нямаше никакво значение дали американското консулство бе разкрило на наемния убиец къде се намира той, или само го бе изпратило. Последствията бяха едни и същи. Той се взря в кафявите очи на Сиена и видя в тях кураж. „В какво я забърках?“

— Ще ми се да знаех какво търсим. Това може да ми помогне да разбера какво всъщност става.

Сиена кимна.

— Каквото и да е, трябва да го намерим. Така поне ще имаме предимство.

Логиката ѝ бе трудна за оборване. Но въпреки това Лангдън чувстваше, че нещо го гризе. „Ако се проваля, ни чака смърт“. Цяла сутрин се сблъскваше със зловещи символи — знаци за биологична опасност, чума, Дантевия ад. Признаваше си, че няма представа какво точно търси, но би било наивно от негова страна да не обмисли поне възможността, че би могло да става въпрос за смъртоносна болест или мащабна биологична заплаха. Но ако това бе вярно, защо собственото му правителство се опитваше да го елиминира?

„Да не би да си мислят, че по някакъв начин съм замесен в предстояща атака?“

Изглеждаше му напълно нелепо. Имаше нещо друго. Лангдън отново си спомни среброкосата жена.

— А и жената от виденията ми. Чувствам, че трябва да я открия.

— Тогава се довери на инстинктите си — каза Сиена. — В твоето положение най-добрият компас е подсъзнанието ти. Това е елементарна психология — щом интуицията ти казва да се довериш на тази жена, според мен трябва да направиш точно това, което ти казва тя.

— Търси и ще намериш — казаха двамата едновременно.

Лангдън въздъхна. Пътят вече му бе ясен.

„Единственото, което мога да направя, е да продължа да плувам в пещерата“.

С все по-твърда решителност той се огледа, за да се ориентира. По кой път да излязат от парка?

Стояха под дърветата в края на открито пространство, където се пресичаха няколко алеи. Вляво имаше елипсовидно езеро, с малък остров, засаден с лимони, сред които се виждаха статуи. „Isolotto“*, помисли Лангдън: познаваше прочутата скулптура на Персей на кон, газещ през водата.

— Дворецът Пити е натам — каза той и посочи на изток, в обратната посока на Островчето, към главната алея на парка, Виотолоне, която минаваше от изток на запад през цялата градина. Беше широка колкото двулентов път и бе обградена от стройни кипариси на четиристотин години.

— Няма да имаме прикритие — каза Сиена, докато оглеждаше откритата алея.

— Права си — съгласи се Лангдън. — Затова ще минем през тунела отстрани.

И посочи живия плет до входа към Виотолоне. В него бе прорязана малка арка, зад която почваше тясна пътечка — тунел, успореден на Виотолоне. Минаваше под клоните на дъбове, засадени още през шестнайсети век и подкастряни така, че да се извиват над пътеката, да се сплитат над нея и да образуват покрив от листа. Алеята се казваше Ла Черкиата — буквално „кръг“ или „обръч“. Името ѝ произлизаше от арката от извити клони.

Сиена забърза към арката и надникна в сенчестия тунел. Обърна се към Лангдън, усмихна се и каза:

— Така е по-добре.

После бързо закрачи под дърветата.

Лангдън винаги бе смятал Ла Черкиата за едно от най-красивите места във Флоренция. Днес обаче, докато гледаше как Сиена изчезва в сенчестата алея, си спомни отново за гръцките гмуркачи, които плуват в кораловите тунели и се молят да стигнат до изход. Каза набързо една кратка молитва и тръгна след нея.