Дан Браун - Ад

— Само един — отвърна му тя троснато. — Защо ме повикахте тук — за да ми четете лекция или за да ме обиждате?

— Нито едното от двете. — Гласът му стана плашещо шеговит. — Повиках ви, за да ви предложа да работим заедно. Не се и съмнявам, че разбирате защо пренаселеността е здравен проблем. Но се боя, че не проумявате как той ще засегне душата на човека. Под натиска на пренаселеността хора, които не са и помисляли да крадат, ще започнат да го правят, за да си хранят семействата. Тези, които не са и помисляли да убиват, ще убиват, за да подсигурят децата си. Всички смъртни грехове, описани от Данте — алчност, лакомия, предателство, убийство и останалите — ще кипнат и ще се надигнат, усилени от изчезването на удобствата ни. Изправени сме пред битка за душата на човека.

— Аз съм биолог. Спасявам тела, не души.

— Е, мога да ви уверя, че спасяването на тела ще става все по-трудно в предстоящите години. Пренаселването не води само до духовно недоволство. Макиавели има един пасаж…

— Да — прекъсна го тя и изрецитира каквото си спомняше от прочутия цитат. — „Когато всяка провинция така загъмжи от хора, че те нито да могат да преживяват където са, нито да се преместят някъде другаде… светът ще се пречисти от само себе си“. — Взря се в него. — Всички в СЗО сме запознати с този цитат.

— Тогава знаете, че по-нататък Макиавели говори за чумата като за естествен начин светът да се самопречисти.

— Да, а и както споменах в лекцията си, наясно сме и с пряката взаимовръзка между гъстотата на населението и вероятността от световни епидемии, но непрекъснато създаваме нови методи за откриването и лечението им. СЗО не губи увереност, че може да предотврати бъдещи пандемии.

— Колко жалко.

Елизабет го зяпна невярващо.

— Моля!?

— Доктор Сински — каза мъжът със странен смях. — Говорите за контрола над пандемиите сякаш той е нещо добро.

Тя се ококори още повече; не можеше да повярва какво чува.

— Ето ви го — заяви високият мъж. Говореше като юрист, който завършва пледоарията си в съда. — Ето ме тук с директора на Световната здравна организация, най-добрия професионалист, който тя би могла да предложи. Ужасяващо е, като се замислите. Показах ви как изглежда приближаващото нещастие. — Обнови екрана и на него отново се появиха телата. — Припомних ви невероятната мощ на неконтролирания растеж на световното население. — Посочи накъсаните листчета. — Разясних, че се намираме на прага на духовен срив. — Млъкна и я погледна. — А какъв бе вашият отговор? Безплатни презервативи за Африка. — Усмихна се подигравателно.

— Това е като да замахваш с мухобойка към приближаващ се астероид. Часовниковият механизъм на бомбата не просто тиктака, тя вече е детонирана и без драстични мерки експоненциалната математика ще стане новият ви бог… и то отмъстителен бог. Той ще ви устрои Дантевия ад на Парк Авеню… огромна човешка гмеж, валяща се в собствените си екскременти. Глобално бракуване на човешки материал, организирано от самата природа.

— Нима!? — сопна се Елизабет. — Тогава кажете ми според вашата визия за устойчиво бъдеше каква е идеалната бройка на населението на Земята? Кое е магическото число, което ще даде надежда на човечеството, че ще се издържа неопределено дълго… и в относителен комфорт?

Високият мъж се усмихна: очевидно оцени въпроса по достойнство.

— Всеки биолог, занимаващ се с околната среда, или пък статистик ще ви каже, че човечеството има най-голям шанс за дългосрочно оцеляване, ако не надвишава четири милиарда.

— Четири милиарда? — извика Елизабет. — Ние сме седем милиарда в момента, значи е малко късно за това.

В зелените очи на мъжа проблесна огън.

— Дали?

23.

Робърт Лангдън скочи тежко върху рохкавата пръст от другата страна на стената на парка Боболи. Сиена скочи до него, изправи се, изтупа се и се огледа.

Намираха се на полянка сред малка горичка. Палацо Пити бе напълно скрит от погледите им и Лангдън си помисли, че са във възможно най-отдалечената от двореца точка в парка. Поне в този ранен час чак толкова далече все още нямаше работници и туристи.

Лангдън огледа покритата с чакъл пътечка, която се виеше към горичката пред тях. Там, където влизаше сред дърветата, имаше мраморна статуя — идеалното място, за да привлече погледа. Лангдън не се учуди: паркът бе проектиран от изключителни таланти като Николо Триболо, Джорджо Вазари и Бернардо Буонталенти — мозъчен тръст от естети, който бе създал върху това платно от 111 акра истински шедьовър.