Дан Браун - Ад

Елизабет Сински никога нямаше да има деца.

Времето ще излекува празнотата, увери я докторът, но тъгата и гневът само растяха в нея. Беше жестоко, защото лекарствата, които я бяха ограбили от възможността да зачене дете, не бяха убили животинския ѝ инстинкт за размножаване. Десетилетия наред тя се бореше с копнежа да сбъдне това невъзможно желание. Дори сега, на шейсет и една, все още чувстваше празнота всеки път, когато виждаше майка с дете.

— Стигнахме, доктор Сински — каза шофьорът на лимузината.

Елизабет прокара набързо четка през дългите си сребристи къдрици и погледна лицето си в огледалото. Преди да се усети, колата спря в богаташки манхатънски квартал и шофьорът ѝ отвори вратата.

— Ще ви изчакам — каза шофьорът. — Когато свършите, ще ви откарам до летището.

Нюйоркското седалище на Съвета по международни отношения се намираше в дискретна сграда в неокласически стил на ъгъла на Парк Авеню и Шейсет и осма улица, някога дом на магнат от „Стандарт Ойл“. Външността ѝ се сливаше идеално с елегантния пейзаж и с нищо не намекваше за специалното ѝ предназначение.

— Доктор Сински — посрещна я възпълничка рецепционистка.

— Оттук, моля. Той ви очаква.

Кой той? Доктор Сински последва рецепционистката по широкия коридор до една затворена врата. Жената почука, отвори и подкани с жест Елизабет да влезе.

Тя прекрачи прага и вратата се затвори зад нея.

Малката зала се осветяваше само от блясъка на екран. Пред него, обърнат към нея, стоеше висок върлинест мъж. Макар да не можеше да види лицето му, тя усети излъчване на сила.

— Доктор Сински — каза мъжът. — Благодаря ви, че дойдохте. — Прецизното му, направо педантично произношение ѝ подсказа, че вероятно е от Швейцария или може би Германия.

— Заповядайте, седнете — каза той и ѝ посочи един стол близо до вратата.

Без представяне? Елизабет седна. Странното изображение на екрана изобщо не ѝ помогна да се успокои. Какво беше всичко това, по дяволите?

— Бях на лекцията ви тази сутрин — каза мъжът. — Изминах дълъг път, за да ви чуя лично. Впечатляващо представяне.

— Благодаря.

— Може ли също така да кажа, че сте много по-красива, отколкото си представях… въпреки възрастта ви и късогледото ви отношение към световното здраве.

Челюстта на Елизабет увисна. Коментарът бе обиден откъдето и да го погледнеш.

— Моля!? — попита тя и се взря в полумрака. — Кой сте вие? И защо ме поканихте тук?

— Простете непохватния ми опит за шега — отвърна върлинестата сянка. — Изображението на екрана ще ви обясни защо сте тук.

Сински погледна страховитата картина — рисунка на огромно човешко море, уродливи хора, които се катереха един върху друг. Плътно сплетени едно в друго голи тела.

— Великият художник Доре — каза мъжът. — Това е неговата поразително мрачна интерпретация на Дантевия „Ад“. Надявам се, че не ви кара да се чувствате неудобно… защото натам сме тръгнали. — Млъкна и бавно пристъпи към нея. — И нека ви кажа защо.

Направи още една крачка към нея. На Елизабет ѝ се струваше, че става по-висок.

— Ако взема този лист и го скъсам на две… — Спря до масата, взе лист и го скъса. — И ако поставя двете половини една върху друга… — Сложи двете парчета, както бе казал. — И ако повторя това действие… — Отново скъса хартията и постави парчетата едно върху друго. — Той ще стане четири пъти по-дебел, нали така? — Очите му сякаш прогаряха мрака в стаята.

На Елизабет не ѝ хареса високомерният му тон и агресивната му поза. Не каза нищо обаче.

— Хипотетично — продължи мъжът и се приближи още, — ако листът е дебел една десета от милиметъра и ако повторя действието… да речем, петдесет пъти, знаете ли колко дебела ще е купчината?

Елизабет настръхна.

— Знам — отвърна по-враждебно, отколкото възнамеряваше. — Една десета от милиметъра по две на петдесета степен. Нарича се геометрична прогресия. Може ли да попитам защо ме поканихте тук?

Мъжът се усмихна доволно и кимна впечатлен.

— Да. А можете ли да си представите как изглежда това число? Една десета от милиметъра по две на петдесета степен? Знаете ли колко висока ще стане нашата купчина? — Млъкна само за миг.

— Нашата купчина след само петдесет повторения ще стигне почти… до слънцето.

Елизабет не бе изненадана. В работата си непрекъснато се занимаваше с геометричната прогресия. Периметър на зараза… репликация на инфектирани клетки… смъртност.

— Извинявам се, ако ви се сторя наивна — каза тя, като правеше усилие да скрие раздразнението си. — Но нещо не мога да разбера тезата ви.