Дан Браун - Ад

— Да бе! — обади се Сиена.

Всички се обърнаха към нея, включително Лангдън.

— О, я стига — каза тя, усмихна се на студентите и поглади конската си опашка. — Да не би да искате да ми кажете, че никога не сте се промъквали в парка да пушите трева и да се натискате?

Студентите се спогледаха и избухнаха в смях. Момчето с татуировките възкликна:

— Ей, ама ти наистина трябва да преподаваш тук!

Заведе Сиена до ъгъла на сградата и ѝ посочи задния паркинг.

— Виждаш ли навеса вляво? Зад него има една стара платформа. Качваш се на нея и можеш да скочиш от другата страна на стената.

Сиена погледна Лангдън с покровителствена усмивка.

— Хайде, Боб. Освен ако не си прекалено стар, за да прескачаш огради, братче?

* Извинете! (ит.) — Б. пр.

** Къде е държавният институт по изкуствата? (ит.) — Б. пр.

*** Не говоря италиански (ит.) — Б. пр.

**** Малко по-нататък, все направо (ит.) — Б. пр.

***** Благодаря (ит.) — Б. пр.

****** От първите букви на английската фраза Teacher I Like to Fuck — учителка, която бих искал да чукам. По аналогия с известната от порнографията фраза MILF, Mother I Like to Fuck — майка, която бих искал да чукам. — Б. пр.

******* Разбира се (ит.) — Б. пр.

******** Буквално — Стария палат. В него се помещава общината на Флоренция. — Б. пр.

22.

Среброкосата жена във вана наведе глава към бронирания прозорец и затвори очи. Струваше ѝ се, че всичко около нея се върти. Чувстваше се зле от лекарствата, които ѝ бяха дали.

„Трябва ми лекар“.

Но въоръженият ѝ пазач бе получил строги нареждания: нуждите ѝ да се пренебрегват, докато не изпълнят успешно задачата си. Хаотичните звуци наоколо ѝ подсказваха, че това няма да стане скоро.

Световъртежът ѝ ставаше все по-силен, беше ѝ трудно да диша. Докато се бореше с поредния напън за повръщане, се зачуди как животът я бе довел до такъв сюрреалистичен кръстопът. Отговорът беше сложен и не можеше да го разгадае в сегашното си трескаво състояние, но нямаше съмнение откъде бе започнало всичко.

Ню Йорк.

Преди две години.

Бе долетяла в Манхатън от Женева, където работеше като директор на Световната здравна организация — силно желан от мнозина престижен пост, който тя заемаше близо десетилетие. Като специалист по заразни болести и епидемиология бе поканена от ООН да изнесе лекция за опасността от пандемии в Третия свят. Изказването ѝ беше оптимистично и вдъхващо надежда, очертаваше няколко нови системи за ранно откриване и планове за лечение, създадени от Световната здравна организация в сътрудничество с други експерти. Аплодираха я на крака.

След лекцията, докато разговаряше с колеги в залата, се приближи служител на ООН с бадж, който показваше, че е на висока дипломатическа служба.

— Доктор Сински, току-що се обадиха от Съвета по международни отношения. Някой там много би искал да разговаря с вас. Отвън ви чака кола.

Озадачена и малко разтревожена, доктор Елизабет Сински се извини, отиде да вземе пътната си чанта — с багаж за едно денонощие — и тръгна. Докато лимузината летеше по Първо авеню, започна да изпитва странно безпокойство.

Съветът по международни отношения?

Като повечето хора, и Елизабет Сински бе чувала само слухове.

СМО бе основан през 20-те години на двайсети век като частен мозъчен тръст. В него бяха членували почти всички държавни секретари, петима-шестима президенти, повечето от шефовете на ЦРУ, сенатори, съдии, както и династични легенди с фамилии като Морган, Ротшилд и Рокфелер. Безпрецедентното събиране на едно място на интелектуална мощ, политическо влияние и богатство бе спечелило на Съвета по международни отношения репутацията на „най-влиятелния частен клуб в света“.

Като директор на Световната здравна организация Елизабет често се бе отърквала в големите акули. Дългият ѝ стаж в СЗО и откритата ѝ натура наскоро бяха привлекли вниманието на едно голямо политическо списание, което я нареди сред двайсетте най-влиятелни личности на планетата. Лицето на Световната здравна организация, така бяха написали под снимката ѝ, което на Елизабет ѝ се стори иронично, защото бе доста болнава като дете.

На шест се бе разболяла тежко от астма. Лекуваха я с високи дози от обещаващо ново лекарство — първите в света глюкокортикоиди или стероидни хормони. Като по чудо симптомите на астмата ѝ отшумяха. За жалост лекарството имаше неочаквани странични ефекти, които се проявиха години по-късно, когато тя влезе в пубертета… и така ѝ не получи менструален цикъл. Никога нямаше да забрави мрачния миг в лекарския кабинет, когато бе на деветнайсет, в който научи, че репродуктивната ѝ система е непоправимо увредена.