Дан Браун - Ад

— Вътре сигурно има някакво фосфоресциращо химическо вещество или биолуминесцентен организъм, който засиява при стимулиране — предположи младата жена.

На него обаче му хрумна друга идея. Макар да беше виждал химически светещи пръчки и дори биолуминесциращ планктон, който излъчваше сияние при преминаване на кораб през местообитанието му, Робърт бе почти сигурен, че цилиндърът в ръката МУ не съдържа нито едното, нито другото. Внимателно обърна тръбата още няколко пъти, докато засияе, после повдигна луминесциращия край над дланта си. Както и очакваше, върху кожата му се проектира бледочервеникава светлина.

„Добре е да знаеш, че и човек с коефициент за интелигентност двеста и осем понякога греши“.

— Гледай — каза той и разклати цилиндъра по-енергично. Предметът вътре затрополи по-бързо.

Сиена отскочи назад.

— Какво правиш?!

Без да престава да разтърсва тръбата, Лангдън отиде при електрическия ключ, натисна го и кухнята потъна в сумрак.

— Това вътре не е епруветка — каза той, като продължаваше да разтърсва цилиндъра все по-силно. — А Фарадеева показалка.

Подобно устройство веднъж му беше подарил един от неговите студенти, който не желаеше да хаби батерии за лазерни показалки и нямаше нищо против да си направи труда при нужда да разклати показалката си за няколко секунди, за да трансформира кинетичната енергия в електричество. Когато показалката се раздвижеше, металното топче вътре се търкаляше назад-напред по ред от перки и задействаше миниатюрен генератор. Явно някой бе решил да пъхне такава показалка в куха кост, покрита с резба — древен „кожух“, криещ модерна електрическа играчка.

Сега краят на показалката в ръката му вече светеше силно. Лангдън се усмихна на Сиена и каза:

— Време е за шоу.

Насочи цилиндъра към голата кухненска стена и когато я освети, лекарката сепнато ахна, а самият Лангдън направо подскочи от изненада.

На стената не се появи червена лазерна точица. А снимка с висока резолюция, която се прожектираше от тръбата като от едновремешен аспектомат.

„Господи! — Ръката му се разтрепери, докато той поглъщаше с очи страховитата сцена на стената. — Нищо чудно, че ми се привижда толкова много смърт“.

Застаналата до него Сиена затисна устата си с длан и колебливо пристъпи напред, очевидно хипнотизирана от изображението.

Цилиндърът прожектираше на стената мрачна маслена картина, изобразяваща човешко страдание — хиляди душѝ, подложени на ужасни мъчения в различни кръгове на ада. Подземният свят беше представен като напречен разрез на земята, в която потъваше грамадна, невъобразимо дълбока фуниевидна яма, разделена на етажи. На всички етажи имаше всевъзможни видове грешници, като мъките им ставаха все по-ужасни с всяко следващо ниво.

Лангдън веднага позна картината.

Шедьовърът пред тях — „La mappa dell'Inferno“ — принадлежеше на един от истинските гиганти на италианския Ренесанс, Сандро Ботичели. Изключително изображение на подземния свят, „Картата на ада“ беше една от най-страховитите фантазии за отвъдното. Мрачно, зловещо и ужасяващо, платното и до днес караше хората да замръзват на място. За разлика от жизнерадостните и колоритни „Пролет“ и „Раждането на Венера“, Ботичели бе нарисувал „Картата на ада“ с потискаща палитра от червени и кафяви багри.

Смазващото главоболие на Лангдън ненадейно се завърна и все пак за пръв път, откакто се бе свестил в болницата, той усещаше, че една част от пъзела е застанала на мястото си. Страховитите му халюцинации бяха предизвикани от тази прочута картина.

„Сигурно съм разучавал „Картата на ада“ на Ботичели“ — помисли си той, въпреки че нямаше спомен защо го е правил.

Макар и самото изображение да вдъхваше смут, всъщност все повече го изпълваше с тревога историята на картината, защото Лангдън отлично знаеше, че вдъхновението за този злокобен шедьовър не се е зародило в ума на самия Ботичели… а на човек, живял двеста години преди него.

„Една велика творба, вдъхновена от друга“.

„Картата на ада“ на Ботичели отдаваше дан на литературно произведение от XIV век, превърнало се в едно от най-прочутите съчинения в историята… ужасно изображение на ада, вълнуващо читателите до ден днешен.

Дантевият „Ад“.

Оттатък улицата Вайента тихо се качи по сервизното стълбище и излезе на покривната тераса на спящия „Пенсионе ла Фиорентина“. Лангдън беше дал измислен номер на стая и съответно несъществуващо място за среща на човека от консулството — „огледална среща“, както му казваха в нейния бранш, — типичен похват, който му позволяваше да прецени ситуацията, преди да разкрие собственото си местонахождение. Фалшивото или „огледално“ място обикновено се избираше, защото се виждаше отлично от действителното му местонахождение.