net - Íèêúëúñ Ñïàðêñ

Чуваше пронизителните викове на Бен и го видя как се бори да задържи главата си над водата. Бет отново се надигна и закуцука напред, без да обръща внимание на болката и отчаяно мъчейки се да не изпуска сина си от поглед.

И тогава досущ като сбъдната мечта забеляза една тъмна мокра глава да се приближава целеустремено към сина ѝ.

Зевс.

Елизабет чу сина си да вика кучето и сърцето ѝ се изпълни с надежда.

Закуцука и падна, стана отново и залитна напред, после отново рухна на земята. Накрая запълзя, мъчейки се да види какво се случва. Хващаше се за клоните на дърветата и се издърпваше напред. Зевс и Бен се смаляваха, докато течението ги отнасяше, но кучето все повече доближаваше момчето.

И после изведнъж двете фигури се сляха и Зевс рязко се обърна и се насочи към отсамния бряг на реката, мъкнейки подире си Бен, който се беше хванал за опашката му.

— Ритай с крака, скъпи, ритай! — провикна се Бет.

Залитайки и куцукайки, тя се хвърли напред, мъчейки се да противостои на течението. Бен и Зевс се отдалечаваха с всяка изминала секунда. Бет напрегнато се взираше, за да ги вижда — бяха стигнали до средата на потока… не, бяха минали средата.

Тя продължи да върви, борейки се със сетни да не откъсва поглед от тях, напредваше, тласкана единствено от инстинкта. Не усещаше болка, а само туптенето на сърцето си на всяка крачка.

Оставаше им само една трета до брега… течението там беше по-бавно… сега една четвърт…

Бет продължи да върви, като се вкопчваше в клоните и се изтегляше. Клоните се губеха сред листата, но след няколко мъчителни минутки тя отново ги напипваше.

Почти стигна… позволи си малко да отдъхне… още съвсем мъничко… Моля те, Господи… още съвсем мъничко…

Ето ги. Краката на Бен удариха брега първи и той се пусна. Зевс се метна напред и също стигна сушата. Бет се хвърли към Бен и кучето, които излизаха от водата.

Зевс рухна в мига, в който стигна до сухата пръст. Бен се строполи до него след миг. Когато Бет се добра до тях, Зевс отново беше прав с треперещи от изтощение крака, мокър и кашлящ.

Елизабет се строполи на земята до сина си и го повдигна да седне, понеже и той се разкашля едновременно с кучето.

— Добре ли си? — провикна се тя.

— Добре съм — задъхано отговори Бен. Отново се разкашля и изтри лицето си. — Бях уплашен, но снимката беше в джоба ми. Тиболт каза, че тя ще ме пази — заяви той и изтри носа си. — Къде е татко? Ами Тиболт?

Епилог

Два месеца по-късно

Бет погледна в огледалото за обратно виждане и се усмихна, когато видя Зевс в каросерията на пикапа, вирнал нос към вятъра. Бен седеше до нея, доста източен, но не достатъчно, за да облегне удобно лакътя си на прозореца.

Бяха първите топли дни след седмици на ужасно студено време, а и след по-малко от две седмици беше Коледа. Топлината и бурите през октомври вече се бяха превърнали в далечен спомен. Наводненията бяха станали национална новина номер едно. Центърът на Хамптън се беше наводнил като много други градове в областта. Шестима човека изгубиха живота си.

Въпреки кошмара, който бяха преживели, Бет установи, че за пръв път от доста време насам изпитва покой. След погребението тя се опитваше да осмисли и да приеме невероятните събития, довели до този съдбовен ден. Знаеше, че мнозина се питат дали изборът ѝ е правилен. Понякога дочуваше шушукания, но не им обръщаше внимание. Ако беше научила нещо от Логан, то бе, че понякога вярата ѝ в самата нея и инстинктите ѝ са всичко, с което разполага.

За щастие състоянието на баба ѝ продължи да се подобрява. През дните и седмиците след «инцидента», както го наричаше тя, Бет свикна да разчита на нейната неповторима мъдрост и на неизменната ѝ подкрепа. Напоследък баба ѝ пееше редовно в хора, намираше време да обучава кучета и използваше и двете си ръце, а куцукането ѝ се забелязваше само от време на време, когато беше изморена. Всъщност по едно време преди две седмици и двете ходеха по съвсем еднакъв начин. Беше два дни, след като свалиха гипса на Бет — беше счупила четири костици на стъпалото и стоя в гипс пет седмици, — а баба ѝ я подкачаше, предоволна, че не е единственият болник в къщата.

Бен се бе променил забележимо оттогава — в някои отношения промените притесняваха Бет, в други я изпълваха с гордост. След като преживя изпитанието, той се изпълни със самоувереност, която пренесе и в училище. Или поне майка му смяташе така. Понякога се чудеше дали не е заради снимката, която той носеше в джоба си. Ламинатът беше олющен, но той не се разделяше с нея и я носеше навсякъде със себе си. Бет допускаше, че Бен ще надрасне това, но кой знае? Това беше дар от Логан към Бен и имаше особено значение за момчето.