Unknown - in0

коленете. Около него имаше море от кръв, което по края си съвпада­

на пуловера си. Без очилата изглеждаше някак странно, сякаш нещо

ше с геометричната шарка на линолеума. Тъмни петна покриваха сте-

й липсваше.

168

169

ните и вратите на шкафовете. Краката на един преобърнат стол сякаш

- До министъра. До директора. До Ламанш. Дори до професионал­

сочеха към жертвата. Стой там!

ната организация, в която членуваш.

Трупът изглеждаше призрачно бял на аления фон. Тънка, сякаш

- И от какво е толкова недоволен господин Клодел? - Запази спо­

нарисувана с молив линия описваше извивка върху корема като усми­

койствие!

вка точно над пубиса. Беше разпрана от този белег до гръдната кост

- Смята, че излизаш извън компетенциите си. Че се намесваш в

и вътрешностите се подаваха през отвора. Дръжката на кухненски нож

неща, които не са твоя работа. Че пречиш на разследването му. - Той

едва се виждаше от върха на триъгълника, образуван от краката й. На

примижа срещу яркото слънце.

метър и половина от жертвата, между работния плот и мивката, ле­

Усетих как мускулите на стомаха ми се стягат и по тялото ми плъзва

жеше дясната й ръка. Жената била на четирийсет и седем години.

горещина.

- Боже господи! - прошепнах тихо.

- Продължавай. - Безизразно.

Продължавах да чета бавно доклада от аутопсията, когато Шарбо-

- Мисли, че си... - Търсеше подходяща дума, несъмнено искаше

но се появи на вратата ми. Отгатнах, че не е в добро настроение. Очи­

да замести израза, който Клодел бе използвал. - ...прекалено амбици­

те му изглеждаха кръвясали и въобще не си направи труда да ме по­

рана.

здрави. Влезе, без да иска разрешение, и се настани на стола срещу

- И какво точно означава това?

бюрото ми.

Все още избягваше погледа ми.

Докато го гледах, ме връхлетя някакво усещане за загуба. Тежка­

- Твърди, че се опитваш да превърнеш случая Ганьон в нещо по-

та походка, мудните му движения, дори само това колко едър беше до­

голямо, отколкото е, че си въобразяваш всякакви глупости, които не

косна нещо в мен, което смятах, че съм изоставила завинаги.

са верни. Според него се опитваш да изкараш едно обикновено убий­

За момент ми се стори, че виждам Пийт да седи срещу мен и мис­

ство в дело на сериен убиец психопат в американски стил.

лите ми препуснаха назад във времето. Колко опияняващо ми действа­

- И защо се опитвам да направя всичко това? - Гласът ми леко по­

ше тялото му. Така и не разбрах дали заради височината му или за­

трепери.

ради спокойния начин, по който се движеше. Може би ме омагьосва­

- По дяволите, Бренън, това не е моя идея! Не знам. - За пръв път

ше това колко пленен е той от мен. Мислех, че съм срещнала голяма­

очите му срещнаха моите. Изглеждаше нещастен.

та любов. Не можех да му се наситя. Преди също съм имала сексу­

Взрях се в него, без всъщност да го виждам, просто използвах вре­

ални фантазии, и то доста хубави, но от мига, в който видях Пийт да

мето да успокоя тревогата, която се надигаше у. мен. Имах известна

стои под дъжда пред библиотеката на правния факултет, те винаги се

представа какво разследване може да бъде предизвикано от подобно

въртяха около него. И сега не бих имала нищо против една от тях. За

оплакване и знаех, че то няма да доведе до нищо хубаво. Бях се за­

бога, Бренън! Вземи се в ръце.

нимавала с подобни случаи, когато бях в комисията по етика на про­

Изчаках Шарбоно да започне. Той се взираше в ръцете си.

фесионалната асоциация. Независимо от изхода, развитието на таки­

- Партньорът ми понякога се държи като кучи син. - Говореше на

ва дела никога не бе приятно. И двамата мълчахме.

английски. - Но не е лош човек.

„Не убивай пратеника", казах си. Очите ми се насочиха върху пап­

Не казах нищо. Забелязах, че панталонът му има осемсантимет-

ката на бюрото ми. Тяло с цвят на мляко, заснето на десетина лъска­

ров подгъв, и се запитах дали не го е направил сам.

ви снимки. Прецених гледката, после погледнах Шарбоно. Не исках

- Той просто е... консервативен в известен смисъл. Не обича про­

да повдигам този въпрос в момента, не се чувствах готова, но Клодел

мените.

ме принуждаваше да действам. Какво пък! Нещата не можеха да ста­

-Да-

нат по-зле.

Избягваше погледа ми. Започнах да се притеснявам.

- Шарбоно, спомняш ли си една жена, наречена Франсин Мори­

- И? - насърчих го аз.