Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

и тогава в клас влизаше ректорът, устремяваше поглед в мен и за мой най-голям срам обявяваше: «В този клас

едно момче не си е платило таксата». А когато агентът я навестяваше за дядовата застраховка или пък кашата й

загореше, и следователно се развалеше, обхващаха я пристъпи на изтерзано мъченичество— стиснала устни в

ужасно смирение, наклонила глава настрани, кичурът коса почти паднал във ведрото с насапунена вода, тя

търкаше къщата от покрива до мазето. Въпреки това по-свят човек от нея не познавах. И само защото ми беше

много тъжно, аз с любов, осъзната твърде късно, се заставих да си я представям такава, каквато беше преди

отпуската си, когато тръскаше кожената яка на слънце и се усмихваше . . .

— Това е просто невероятно — татко внимателно отхапа от хляба с маргарин и ме трогна с ясна, почти

дружелюбна усмивка; откак започнах да нося добри надници в къщи, той показваше открити признаци на

уважение и често на вечеря проявяваше доверие към мен. — Цената на маслото е единадесет пени и половина

фунта. Не знам накъде отива тоя свят. За щастие този нов заместител е не по-малко вкусен, дори е по-

хранителен.

Баба, с чаша чай пред себе си, усърдно плетеше — образец на сдържаност и стабилност. Все още енергична

жена, тя умело водеше домакинството с помощта на едно момиче за през деня, препоръчано й от организацията

за социални грижи в града. Имаше сили да се противопостави на повечето таткови нелепи икономии и настоя

пред необходимостта от тази помощ за през деня.

— Адъм не пише — продължи тихо татко. — А така повече не може да продължава. Помолих Кейт и Мърдок

следващата неделя да дойдат насам и да поговорим за тия неща. Бих желал ти също да си тук, Робърт.

Измънках нещо в отговор и продължих да ям, дадох знак на баба с вилицата и тя веднага изпълни желанието ми

— исках още зеле. Въпреки че храната ни беше бедна, тя ми стигаше. Дори получавах и допълнително от

старицата. Всъщност сега между баба и мен съществуваше съюз. И това сигурно бе доказателство за моя

напредък. То ми доставяше точно толкова мрачно задоволство, колкото и загрубелите ми ръце, изпочупените ми

нокти, непрестанната ми умора, кашлицата, която започна да ме души, а аз преднамерено я усилвах с пушенето.

Свърших и се качих горе. Софи Голт, прислужницата за през деня, отнесла вече подноса с вечерята на дядо,

сега, преди да си отиде в къщи, ми постилаше леглото. Около седемнадесетгодишна, ниска, с болнав цвят на

лицето и къси крака, скрити под дълга сатенена рокля, ушита от баба, тя беше дете от едно голямо семейство

във Венел. Бе леко кривогледа и на човек му се струваше, че през цялото време го наблюдава с крайчеца на

окото си. Унизителното й държание винаги ме караше да се чувствувам неудобно и това чувство се засили откак

един следобед я изненадах пред огледалото да нагласява на главата си с ужасно кокетство една мамина шапка,

извадена от гардероба.

— В градската зала ли ще ходиш довечера, Софи?

— О, не. Откъде такава като мен ще си вземе билет! — и с голямо старание оправи възглавницата ми. — Татко

получи един чрез клуба. Сигурно ще го видите там.

След пауза тя огледа стаята и после попита над главата ми:

— Мислите ли, че това е всичко?

— Разбира се, Софи.

Тя се забави още малко, потупа с ръка за последно юргана, изкашля се, въздъхна и накрая излезе.

Приготовленията ми за концерта не бяха сложни. През последните две години силната ми стеснителност се бе

сменила с подчертано безразличие. Когато събличах ризата си, общото впечатление за мене беше като за момче

— дълго, с бяла кожа и изхвръкнали ребра, със загорели, издраскани до лактите ръце и вечно бледо лице, с

грива от огнена коса. Реших да не нося яка много работници предпочитаха нещо от рода на шалче и сега аз

завързах едно около врата. Самият аз бях работник, всъщност фабианец, и за бога, няма да се срамувам от това!

Приготвих се и отидох в дядовата стая. Той седеше излегнат на стола с голяма нова книга в кожена подвързия и

позлатени краища в едната ръка и парче хляб и сирене от подноса в другата.

— Наистина забележително, Робърт — отхапа от хляба и без да вдига поглед от страницата, продължи: —

трийсет и два фунта черва има в човешкото тяло.

Тази скъпоценна книга, при чийто вид мравки ме полазиха по гърба, беше един от множеството еднакви томове,

наредени на стената, пристигнали преди месец с бърза поща на адрес «Александър Гау, благородник,