Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

обещаваща му богатство, и трябва да видите разнообразието от тези изрезки, за да повярвате. В стаята си води

обширна кореспонденция, попълва липсващи думи, римува фрази, последни редове на хумористични

петостишия, съставил е цял речник за шестте букви на азбуката, внимателно подбрани от редактора на «Хоум

уикли». Даже по стълбите не мога да го отмина, без да ме заговори и с доверителен вид да извади от джоба си

някоя смачкана хартия.

— Ще имаш ли добрината да чуеш това, Робърт? — ще се изкашля и ще цитира:

От Туикънкъм беше младата дама.

Стискаха и обувките — едва пристъпва.

Спира до стъпалата,

за миг си отдъхва,

и победоносно ще извади най-големия си удар:

събува се бавно, в тях е ужасно.

Пликовете му падаха в червената пощенска кутия като снежинки в огъня. Разгневен от липсата на успех, той

обяви хумористичните стихотворения за абсолютно мошеничество и с ентусиазъм се обърна към

«импровизирането» — един мебелист в съседния град от «импровизиране» спечелил хиляда лири.

И сега ние вървяхме в мрака, гласът му убедително предлагаше увереност в победата.

— Ще ти се издължа от печалбата. Пощата затваря в шест и половина, а утре е последният ден.

— Няма да ти дам и един меден фартинг — отвърнах кратко. — И нещо повече, отивай си право в стаята.

Довечера излизам и ако объркаш работите ми със своите глупости, щети скъсам врата.

Мълчание. Покорно мълчание. Най-лошата особеност на дядовата «нова ера» е новата чувствителност на

нейния изобретател към укора. Ядосан на себе си, аз свърнах в Луамънд вю. За щастие не бях говорил много

рязко, за да го разстроя. Гледах го как бавно изкачва стълбите — сега той се задъхваше, при всяко изкачване се

затрудняваше, — почаках да се убедя, че вратата му се хлопна, и влязох в кухнята.

Татко седеше на масата, мажеше тънко и равномерно филията си с маргарин и ми кимна за поздрав. А докато аз

се миех над мивката, баба, станала през последните дванадесет месеца, през които пое отговорността по

домакинството, мека, издръжлива, жива, тихо, но с умение ми донесе от фурната запазената за мен вечеря.

Мама, душата на тази къща, почина, свърши внезапно в онази зимна вечер преди една година, когато татко

направи сцена за писмото на Адъм относно парите. Никой освен тя самата не подозираше, че е болна. Но сега,

поглеждайки назад и сам упреквайки се, ти си спомняш оня жест, повтарящ се все пo- често, онова пробягване

на ръката към лявата страна на гърдите при вълнение, сякаш с натиска на пръстите си се опитваше да задържи

някаква болка, да подкрепи някакво отслабнало сърце.

Така притискаше страната си п когато я намерих в гостната, сама, посиняла, почти без дъх,

— Мамо, ти си болна. Да отида за лекар?

— He! — задъхана отвърна тя. — Само още повече ще разстроим татко.

— Но трябва. Ти наистина си зле . . .

Имах време само да изтичам до д-р Галбрайт. Върнах се с него, но тя вече беше изпаднала в кома.

— Съвсем е изтощена — кратко обясни Галбрайт, когато и слабото пулсиране на артерията се изгуби под

пръстите му.

— Ще дойдете ли утре докторе? — попита едва чуто татко, объркан, но и оскърбен за необичайните разноски.

— He! -- отвърна грубо д-р Галбрайт. — Утре нея няма да я има. Имате късмет, че няма да ви вкарвам в разходи

и за аутопсия.

Потреперах при мисълта за светотатството над това беззащитно тяло върху плочата в моргата. Но татко, даже

след като тя почина, седмици след погребението, макар и с гордост да си спомняше колко венци са й изпратили,

сякаш още не вярваше, че е посмяла да го напусне.

— Винаги казваше, че ще я надживея — често отбелязваше той с болка.

За моя изненада не продаде мамините неща и свикна всяка неделя следобед да отива в спалнята, да изважда

малкото й рокли от гардероба, внимателно да ги изчетква и пак да ги връща обратно. Тя започваше да му

липсва.

Аз също не съм разбирал колко много й дължа, когато тя, плаха и покорна, шеташе из къщи, опитвайки се

винаги да прави всичко възможно, за да сплотява семейството, да предразполага татко, да прави ужасната му

стиснатост по-умерена, да държи главата си изправена пред хората в града, на всекиго да е приятно — тази

слаба, бледа робиня, тази героична душа. Мама не беше идеална, паричните грижи често я правеха рязка и

раздразнителна. Докато учех в Академичното училище тя понякога задържаше няколкото шилинга за таксата ми