Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

това село минахме вчера с мама.

Хубаво място, разположено зад гористо възвишение и пресечено от рекичка, която течеше под два каменни

моста. Минахме покрай магазинче, пълно с торбички с късметчета, захарни фигурки, пръчки от лакрица и с

табелка на входа: "Тоби Минс. Продажбата на цигари разрешена";

после покрай отворената врата на една къщичка, където някакъв тъкач работеше на стана си. Отсреща на пътя

видях как ковачът подковава бял кон — приведен, с подкова в кожената престилка, а зад него тъмната наковалня

светеше нажежена до червено и наоколо се носеше приятният мирис на горен рог.

Дядо сякаш познаваше всички, дори амбулантния търговец на пушена треска и жената, която крещеше: «Ревен,

желе от ревен! Четвърт за пени!». По улиците на селото хората най-сърдечно го поздравяваха и аз имах

чувството, че той наистина е велик човек.

— Здравей, Садлър!

— Как си, Денди?

Грамадният червендалест мъж, застанал по риза на стъпалото на «Драмбъкския герб», толкова приятелски

поздрави дядо, че той спря, бутна назад шапката си и обърса чело в доволно очакване.

— Да не забравим лимонадата ти, момче. Той влезе в «Герба», а аз седнах на топлото

каменно стъпало към отворената странична врата и започнах да наблюдавам как белите пиленца лакомо и бързо

като неканени гости кълвяха пръснатото в мръсния двор зърно, усещах сънливото пладнешко спокойствие в

селото и погледът на мис Минс, съдържателката на магазинчето, която надничаше зад зеленото стъкло на

витрината. Тъмната й сянка, неясна и леко изкривена от стъклото на фигури, приличаше на малко морско

чудовище, което плува в аквариум.

След малко дядо ми донесе чаша лимонада. Тя щипеше езика и възбуждаше апетитно слюнката ми.

Гледах го как се връща на мястото си сред мъжете, събрани по обяд в хладната мрачна кръчма. Първо с едно

единствено изкусно движение изпразни малка тумбеста чаша, после започна да говори много надменно и важно

с останалите, като пиеше на бавни глътки от голямата разпенена халба, плискаше и добавяше още към изпитата

преди това по-силна златиста течност.

В това време вниманието ми привлякоха виковете и търченето на две момиченца, които мятаха обръчи на

селската поляна срещу кръчмата. Тъй като бях сам, а дядо очевидно много се заседя там, аз станах и леко, по

обиколния път приближих края на поляната. Не обичах много непознатите момчета, но повечето от учениците

на мис Барти бяха момичета и сред тях се чувст-вувах почти добре.

Докато другарката й продължаваше да удря ожесточено обръча си надалеч, по-малката спря да бяга и седна на

пейката. Беше приблизително моя възраст, носеше карирана вълнена пола с презрамки и пееше, пееше си сама.

Тя пееше, а аз седнах дискретно на самия край на пейката и започнах да разглеждам една драскотина на

коляното си. Песента свърши и настъпи тишина. Тогава, както се и надявах, момичето се обърна към мен

приятелски и с любопитство.

— Можеш ли да пееш?

Тъжно поклатих глава. Не можех да изпея нито една нота правилно. В същност единствената песен, която

знаех, беше песента за красивата дама умряла в немилост — татко се беше опитвал да ме научи на тази песен. И

все пак това чернооко момиченце с къдрава черна коса, опъната с полукръгъл гребен на бялото й чело, ми

харесваше. Много исках разговорът ни да продължи.

— Желязно ли е колелото ти?

— Разбира се. Но защо го наричаш «колело»? Ние му казваме обръч. А пръчката, с която го караме, е клик.

Засрамен от невежеството си, което така бързо разкри, че съм чужденец, погледнах другарката й. Сега тя

търкаляше обръча си право към нас.

— Сестра ли ти е?

Момичето се усмихна спокойно и добродушно.

— Луиза ми е братовчедка, от Ардфилън. Аз се казвам Алисън Кийт. Живеем с мама ей там — и тя показа един

внушителен покрив сред дърветата от другата страна на селото.

Объркан от новата грешка и разбрал, че тя живее в такова превъзходно жилище, аз поздравих дотичалата при

нас Луиза с предпазлива усмивка.