Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

възможно по-дълго; после, макар често да ми се струваше, че иска да говори с мен, той разпръскваше книгите

си по цялата маса и с мрачно примирение се настаняваше сред тях.

За обяд Кейт се връщаше от училище, но страшно неразговорлива и вечер рядко се присъединяваше към

семейния кръг. Ако не отиваше при приятелката си Беси Юинг, качваше се в стаята си да преглежда тетрадки

или да чете, тръшваше вратата след себе си, а онези странни подутини на челото й грозно изпъкваха като

доказателства за душевния й смут.

Не е за учудване, че докато чаках да тръгна в Академичното училище, все по-често попадах в ръцете на дядо.

Освен документите за преписване, той нямаше друга работа и макар външно да се правеше, че съм му дошъл до

гуша, съвсем не пренебрегваше компанията ми. При хубаво време повечето следобеди ме извеждаше до

Драмбъкската поляна да погледам как печели на «марли» — една игра с порцеланови топки, която той играеше

величествено с двама приятели: Садлър Воуг, едър сприхав господин, от тридесет години собственик на

селската сарачница, и Питър Диги, дребен, подвижен като врабец човек, бивш пощаджия, който /това той сам

ми каза/ на младини изминал разстояние, равно на половината обиколка на света, а сега силно се интересувал от

Халеевата комета и се опасявал, че всеки момент тя може да се удари в земята. Дядовите топки бяха

бледорозови с кафяви квадратчета. Беше просто чудесно да го набюдаваш как вдига последната топка на

височината на очите си и със спокойна иронична усмивка «бута белите» на мистър Бо-уг, а той страшно мрази

да губи — «три топки липсват».

Друг път дядо ме вземаше да разглеждаме обществената читалня или да погледаме тренировките на

ливънфордската пожарна команда — тях той винаги остро критикуваше. Веднъж, когато мистър Паркин,

човекът, който даваше лодки под наем, отсъстваше, дядо ме заведе на чудесна разходка по общинското езеро.

В неделя програмата се сменяше и това във всеки случай ми причиняваше едно особено тъпо усещане в

стомаха. Този ден мама винаги ставаше по-рано от обикновено, занасяше на татко чая в леглото, слагаше

филиите във фурната и изваждаше раираните му панталони и фрака. Тогава започваше всеобщото препускане и

суе-тене по обличането: Кейт тичаше по комбинезон нагоре-надолу по стълбите, мама се опитваше да си напъха

пръстите в свитите от прането ръкавици, в последната минута Мърдок, по риза и тиранти, пъхнал рошавата си

глава в перилата на стълбището, викаше:

— Мамо, къде си сложила чистите чорапи? Татко пък с колосана яка, която убиваше на врата му, раздразнен, с

часовник в ръка, повтаряше от коридора:

— Камбаните всеки момент ще ударят. Съзнавайки повече от всякога каква голяма трудност представлявах за

тези добри хора, аз стоях в дядовата стая, докато далечният камбанен звън не започнеше да гали спокойния

утринен въздух, онзи нежен, натрапчив камбанен звън който винаги засилваше чувството ми за самота. Дядо не

ходеше на църква. Изглежда нямаше желание за това, пък и дрехите му не бяха особено хубави. Когато другите

тръгваха към протестантската църква на Ноксхил, посещавана за богослужение и от кмета, и от градските

старейшини, той поверително ми даваше знак с очи да го придружа и се «мушкаше» на утринна визита при

приятелката си мисис Босьмли, собственичката на съседната къща.

Мисис Босъмли, вдовица на месар, някога е била главна изпълнителка в една пътуваща театрална трупа и най-

забележителното й изпълнение останала ролята на Жозефина в "Невестата на императора." Беше около пет-

десетгодишна жена, доста едра, с кестенява, накъдрена с маша коса, с широко лице, малки добри очи, които

съвсем изчезваха, щом се засмееше, а по бузите й личаха дребни червени ве-нички. Често, като надничах през

плета, я виждах как крачи из малката си градина, следвана от жълтата котка Микадо, как спира, заема някоя поза

и рецитира нещо на глас. Веднъж отдалеч я чух да казва: «Борете се за зелените гробове на прадедите си!

Борете се за родната земя!»

Но Ливънфорд не беше родната й земя. Произходът и първите години от живота й бяха забулени в мъгла. По-

късно момчетата в училище ми подхвърлиха, че в същност тя никога не е играла на сцената, а е пътувала с цирк

и има татуировка на стомаха. За мисис Босъмли ще говоря пак, но засега е достатъчно да кажа, че нейното

гостоприемство беше в пълен контраст със спар-танската икономия в нашата къща. Сядахме в гостната, на мен