Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

— Да, момчето ми, да.

— От тогава ли е такъв . . . носът ти, дядо? Той кимна тържествено и погали носа си

със замечтана нежност.

— Копие . . . момчето ми , . . отровно . . . точно попадение — И като килна шапката си над очите, за да се запази

от слънцето, той замечтано заключи: — Самата кралица изрази съжалението си, когато ме удостои с

Шотландската барета.

Гледах го с ново чувство на благоговение и нежност. Дядо е чудесен, той е герой! Здраво стисках ръката му

през целия път обратно от «Драмбъкския герб» до Луамънд вю.

Влязохме в къщата. Във вестибюла мама четеше картичка, току-що получена със следобедната поща този ден

— първи октомври.

— Утре се връща баба — обърна се към мен тя. — С нетърпение очаква да те види, Робърт.

Новината подейства странно на дядо. Нищо не каза, но направи на мама специфичната си гримаса, като да е

глътнал нещо кисело, и тръгна нагоре по стълбите.

Обърнала лице към него, сякаш да го утеши мама продължи:

— Искаш ли яйце с чая си, татко?

— Не, Хана, не — каза унило храбрият боец от войната със зулуите. — След всичко това нищо не ми се яде.

И се качи горе. Чух тъжния звук на пружините, когато се отпусна на креслото.

Независимо от дядовата реакция, аз бях в очакване. На следващия ден, събота, изпълненият с драматизъм звук

на файтона ме накара да изтичам до прозореца.

Развълнуван наблюдавах как баба навежда глава, притиска с една ръка чантичката си към черната навървена

пелерина с качулка, а с другата повдига полата над високите обувки с ластик и слиза внимателно от файтона.

Изглежда кочияшът не беше в настроение. Когато баба му плати, той размаха ръце, но накрая, сякаш признал

поражението си, се съгласи да пренесе

пътните чанти. Дядо тихомълком беше отишъл на разходка в необичайно за него време, но Кейт и Мърдок

излязоха да я посрещнат. Във вестибюла мама викаше:

— Роби, къде си? Ела да помогнеш на прабаба си.

Изскочих навън и в общата суетня понесох по-леките пакети към площадката на горния етаж, като хвърлях

бързи, срамежливи, но изпълнени с интерес погледи към баба. Тя беше грамадна, по-грамадна от дядо, с плоски

ходила, с дълго, строго, жълтеникаво, много набръч -кано лице, което бялата набрана подплата на черното й

боне подчертаваше. Косата й, все още тъмна, се разделяше на път по средата, а в ъгъла над дългата й сбръчкана

горна устна имаше кафява бенка и от нея растяха кестеняви косъмчета. Тя говореше с мама, разказваше й за

пътуването си, като показваше едрите си пожълтели зъби, които обаче трудно контролираше и те леко

потракваха.

Тайнствената врата горе се отвори и докато баба се ободряваше с чаша чай долу, аз седнах върху една чанта на

прага на стаята и задоволявах толкова дълго сдържаното си любопитство. Стаята беше чиста и добре подредена,

миришеше на камфор и пчелен восък, върху боядисаните дъски две извити черджета образуваха кръгли

островчета, между тях — тежко махагоново легло със извити крака и дебел пурпурен пухен юрган, а отдолу,

дискретно мушнато, блестеше нощно гърне. В единия ъгъл имаше шевна машина; до прозореца стоеше в

очакване стол-люлка с олющена облегалка и постлан с покривка. На стената висяха три цветни литографии,

разкошни и ужасяващи: «Самсон разрушава храма», «Евреи преминават Червено море», «Последният съд». До

вратата, в черна абаносова рамка във форма на надгробен камък, висеше обградено в черно стихотворение със

заглавие: «Благоприятният ден». То възхваляваше Абрахам, че е приел Самуел Леки под закрилата си, макар да

е причинил толкова силна мъка на безутешната му любима съпруга.

Баба се качваше бавно, но тежко и стъпалата със скърцане подчертаваха всяка нейна крачка. Аз се въртях насам-

натам против волята си, като хипнотизиран, по-скоро подобно на онези малки риби, които повече инстинктивно,

отколкото по желание смирено следват големите морски животни от дълбините. Тя преглеждаше стаята си да

види дали нещо не е пипано, преместваше по малко столовете, провери с крак педала на шевната машина и през

цялото време ме наблюдаваше с ведър, проницателен поглед.

Накрая, не съвсем доволна, тя поклати глава, отвори ръчната си пътна чанта, извади кутията с очилата, библията

и множество шишенца с лекарства и внимателно ги подреди на масичката с дантелена покривчица до леглото.

После се обърна и ме заговори с широкия си «провинциален» акцент.