Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

ордьовъра, сега с изострен апетит се обръщат към главното ядене на трапезата.

— Той е добро момче — каза открито мис Минс. — Вземи си още едно парче кейк, момчето ми. Много е

полезен.

Почувствувах се поласкан от това извънредно внимание. Мис Минс вече ми беше дала отделна чиния с

бисквити и ми сложи още една възглавничка на стола, за да ме повдигне. После видя, че не пия чая, и ми донесе

от магазина бутилка вкусна жълта газирана вода, наречена «желязно питие» — етикетът изобразяваше как един

силен мъж в леопардова кожа вдига огромни тежки гири.

— О, скъпи — каза тя любезно, — разкажи на двете ни с баба ти как живееш. Доста време беше при дядо си.

— Да, наистина. Почти през цялото време. Двете дами си размениха многозначителен

тъжен поглед. После с тон, сякаш да скрие лошото си предчувствие, баба попита:

— И какво правихте почти през цялото време?

— Много неща — съобщих малко важно и сам посегнах за бисквита. — Играхме кегли с мистър Боуг. Гонихме

Зулуите, брахме плодове от градината на мистър Далримпъл . . . Разбира се, дядо имаше позволение да ме

прехвърли през оградата — Поласкан от вниманието, аз отдавах пълната си почит към дядо, не забравих и

посещението ни в «Драмбъкския герб», споменах дори и двете циганки, които дядо бе харесал на Хай стрийт.

Настъпи тишина. Баба продължи да ме гледа с искрено съчувствие. Сетне, много предпазливо, сякаш твърдо

решена да научи и най-лошото, започна да изучава по-далечното ми минало, като измъкваше от мен разказ за

живота ми в Дъблин. Подвеждаше ме така мило, че скоро, без да мога да се опомня, открих, че й давам пълен

отчет за възпитанието си. Когато свърших, двете жени се спогледаха странно смълчани.

— Е — каза накрая мис Минс сдържано, — разбираш ли каква е работата, мила?

Баба строго поклати глава и ме погледна.

— Робърт, скъпи, изтичай да поиграеш малко пред вратата. Имаме нещо да обмислим с мис Минс.

Казах довиждане на мис Минс, застанах до коритата за водопой и с нарастващо безпокойство зачаках баба.

Накрая тя се появи. През целия път не каза нищо, макар че стискаше ръката ми с някакво въздържано

съчувствие. Веднага ме заведе в стаята си, затвори вратата и свали наметката си.

— Робърт, ще кажеш ли молитвата заедно с мен?

— Да, бабо — уверих я развълнувано, с жар. Въпреки че сърцето й кървеше, тя пое ръката ми, свали ме на

колене, после сама приклекна тежко до мен сред сгъстяващия се мрак в стаята. Молеше се разпалено, с вяра за

моето блогополучие. Развълнувах се, от възбуда лицето ми се изопна, трогна ме тази непоколебима, съвсем

лична по своя характер молитва и очите ми се напълниха със сълзи, когато баба след като измоли опрощение за

грешника и безкрайно търпение за себе си, нежно ме възхвали пред бога. Завърши, стана, усмихна се ведро,

дръпна пердетата и загаси газта.

— Този ти костюм, Робърт ... е просто позор. Не знам какво ще си помислят в Академичното училище за теб —

Тя ме повика и хвана с два пръста изтъркания евтин плат. — Утре ще се заловя да ти измина нещо на машината.

Донеси ми сантиметъра от чекмеджето.

Стоях мирно, а тя ми взимаше мярка от всички страни и с наплюнчен молив драскаше разни цифри върху

някаква кройка, която взе от едни брой на «Уелдънски домашен шивач». После отвори долапа и започна да

размишлява на глас.

— Имах някъде фустанела от шевиот. Точно каквото ми трябва.

Докато тарашуваше, на вратата се почука.

— Роби — чу се отвън гласът на дядо, — време е да лягаш.

Баба се обърна:

— Аз ще сложа Робърт да легне.

— Но той спи при мен.

— Не, ще спи при мен.

Мълчание. Откъм вратата долетя гласът на дядо.

— Нощната му риза е в стаята ми.

— Ще му дам риза.

Отново тишина, тишината на поражението, и след миг чух дядовите чехли — той се оттегляше. Сега вече

съвсем се уплаших и трябваше да съм го показал с пребледнялото си лице, защото баба започна да се държи по-

спокойно и още по-покровителствено. Тя ме съблече, наля вода от каната си, накара ме да се измия, наметна ме

с вълнено елече и ми помогна да легна във високото легло. Седна до мен, погали ме по челото, сякаш се

изправяше пред неприятна задача.

— Горкото ми момче — въздъхна тя с искрено съжаление. — Искам да се подготвиш да чуеш нещо. Дядо ти

никога в никаква воина не е участвал. През целия си живот не се е отдалечавал и на петдесет мили от Уинтън.

Какво говори тя? Зениците ми се разшириха от уплаха и недоверие.