Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

— Не ми е в природата да говоря лошо за някого — продължи тя, — но това е мое тежко задължение, което

засяга бъдещето ти — Гласьт и продължаваше да звучи, цялото ми същество се съпротивляваше, опитвах се да

не я слушам, но от време на време думите безжалостно проникваха до мен. — . . .Неудачник във всичко, за което

се е залавял . . . изхвърлен от всякакви служби . . . акцизен чиновник в склада на митницата . . . ден за ден в

продължение на години .. . това довършило бедната му жена . . . после и пиенето . . . вижда се по лицето му ... а

носът . . . Дори и компанията му . . . Боуг, три пъти фалирал, и Дики, с единия крак в приюта за бедни ... И нито

пени на негово име . . добре, че е великодушието на сина ми . . .

— Не, не — извиках аз, закрих лицето си с ръце и забих глава във възглавницата.

— Ти трябва да знаеш това, Робърт — и тя оправи завивките — Та той не може да окаже добро влияние върху

едно малко момче. Не плачи, агънцето ми. Ще се погрижа за теб.

Тя търпеливо изчака да се успокоя, стана и като заяви, че и тя е уморена, издекламира: «Рано пиле рано пее,

здраве, богатство и ум вещае» и отиде да се съблече.

Замаян, въпреки нещастието си, не можех да не я наблюдавам. Започна с черната си шапка — малкото черно

боне върху сресаната на кок все още кестенява коса. После откопча от врата си малкия златен часовник,

внимателно го нави и го закачи на една кукичка над камината. Сетне дойде ред на топлия бял шал върху

раменете й. Пауза, докато разкопчае стегнатия черен корсаж с дълги ръкави — и него нагъна върху люлеещия се

стол. Последва комбинезона, бели волани от батиста, може би четири, украсени с ширит по края, докато най-

после видях баба опасана в тъмен корсет високо до тъмните ями на подмишниците.

На това място тя спря. С едно бързо, почти магическо движение на лявата ръка махна зъбите си —

изключителна сръчност, която накара лицето й да се изкриви по изумителен начин. Строгите й черти приеха

израза на мила нежност. Щом обаче постави зъбите в чаша с вода до леглото, баба бързо си сложи бяла нощна

шапчица и здраво завърза панделките под брадичката, сякаш да възстанови отчасти строгостта на лицето си.

Сега тя пусна полата си надолу, прекрачи я и това движение повтори с всичките си фусти. В онези ранни

години на живота ми броят на бабините фусти предизвикваше у мен голямо недоумение: първо, черна вълнена с

примес от памук и коприна, после три бели памучни, две от мек вълнен плат ... но никога не успях да реша

тази най-голяма и неуловима загадка, защото тук баба ме поглеждаше строго, но сдържано.

— Робърт, обърни се към стената. Подчинявах се и чувствувах как баба продължава да излиза от фустите, как

тракат банели и долавях какви ли не още звуци, после газта угасваше и тя лягаше до мен. Спеше спокойно,

тихо, но краката й — тях тя веднага поставяше върху мен — бяха много студени. Лежах на една страна в

тъмнината и страхливо изучавах зъбите й, които ми се хилеха бляскави от нощното шкафче; два реда големи

зъби, зеленикави, старомодни, но много силни, със здрава свързваща пружина. Дядо нямаше такива зъби, но

въпреки всичките му недостатъци, изведнъж закопнях с цялата си душа да се върна при него.

ПЕТА ГЛАВА

Сивото каменно Академично училище с високите си квадратни часовникови кули, с изтритите каменни

стълби, с дългите влажни коридори и горещите класни стаи, изпълнени с миризмата на тебешир, деца и

светилен газ, вече повече от сто години разкриваше на Хай стрийт дълбоката си тъмна арка, един вход, сравним

в неспокойното ми въображение само с тясното дефиле на планината Хамелин, когато се разтворила от звуците

на вълшебната флейта.

Сутринта, когато трябваше да мина през този вход, аз се събудих изпълнен с безпокойство и вълнение, а баба

ми съобщи, че костюмът ми е готов. Тя ме заведе самодоволно до прозореца, където го беше поставила, вече

завършен, върху тънка хартия, за да ме изненада.

Още щом погледнах очаквания с нетърпение нов костюм, аз така се слисах, че едва ли можех да кажа нещо. На

цвят зелен, но не тъмно, убито зелено, а силно, ярко, маслинено. Вярно, видях този плат, когато баба натискаше

педала на машината, но в наивността си го взех за подплатата.

— Облечи го — каза гордо тя.

Беше голям, жакетът ме обвиваше цял, широкият брич падаше равно надолу като чифт много дълги

панталони, отрязани под коляното.

— Добре, добре — потупваше ме баба и ме придърпваше ту тук, ту там. — Добре ти стои. Направила съм ти го