Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

Сега мистър Маккелър се освободи и можеше да ни обърне внимание. Вътрешният му кабинет,макар и

старомодно подреден, беше наистина красив с махагоновото бюро, килима с червена шарка, в който краката

потъваха, няколкото чаши над камината, а на бледо зелените стени— рамки с портретите на важни личности.

Седнал на въртящия се стол, мистър Маккелър говореше без да вдига глава:

— Оставили са те да чакаш, Денди. Свърши ли работата? Или някоя нещастница те е призовала в съда ... — но

като повдигна глава и ме забеляза, млъкна, сякаш му бях развалил шегата. Беше солиден, червендалест, около

петдесетгодишен мъж, гладко избръснат, късо подстриган, облечен в тъмен костюм. Очите му бяха сухи и

проницателни под рижите гъсти вежди, но в тях се криеше добродушие. Той взе документите от дядо, критично

издаде напред алената си пълна долна устна и ги погледна.

— Добре пишеш, Денди, слава богу. Бих желал всичките ти работи да вървят като тези дела по прехвърлянията.

Дядо се засмя малко пресилено.

— Човек предполага, бог разполага, ад-вокате. Благодаря за работата, която ми даваш.

— Тогава се пази от дявола — Мистър Маккелър отбеляза нещо в книгата пред себе си. — Ще впиша парите

заедно с останалите. Нашият приятел Леки — каза той иронично, — ще получи чека в края на месеца. Виждам,

че при вас е пристигнал нов човек.

Той се облегна на стола и погледът му се спря върху мен, може би дори по-пронизващ отколкото погледа на

кмета. После, допуснал сякаш нещо против убежденията си, подразбрал изглежда, че в същност като резултат

от ужасната верига обстоятелства, преминали през съзнанието му, е очаквал пред него да застане някой

страхлив, нещастен чудак, той измърмори:

— Момчето изглежда добро. Няма да ти създава неприятности, ако не се лъжа.

След като помисли малко, той избра един шилинг от дребните пари в джоба си и го подаде през бюрото на дядо.

— Купи лимонада на малкия син на Билайъл1, Денди. И тръгвай. Мис Глени ще ти даде друго дело. Адски

бързам.

Дядо излезе от кантората в отлично настроение, издувайки гърди, сякаш поглъщаше свежия бриз. Слязохме по

стълбите и той привлече вниманието ми към другата страна на улицата. Две бедни жени обикаляха по къщите с

кошници и други плетени изделия. Едната, по-младата — здрава, мургава, с онази огненорижа коса, толкова

често срещана сред скитащите шотландски цигани — носеше товара си на главата и докато вървеше, леко се

полюляваше, а вдигнатите нагоре ръце подчертазаха твърдата й силна гръд.

— Е, момче — възкликна дядо почти с благоговение, — не е ли приятна такава гледка в един хубав, свеж есенен

ден.

Не разбрах какво искаше да каже — в същност, двете загърнати в шалове циганки съвсем не ме интересуваха.

Бях много отчаян от някои неясни намеци в адвокатската кантора, чувствувах повече от всякога, че съм забулен

от някаква тайна. Не започнах да споря, а сбръчках чело и бавно тръгнах с дядо по обратния път. Защо всички

тези хора толкова се интересуваха от мен? Какво ги караше да клатят глави, когато ме видеха?

.................................................................................................................................................

1 Билайъл - един от пропадналите ангели в поемата на Милтън Изгубеният рай

.................................................................................................................................................

Истината, въпреки че не се досещах за нея, беше проста. В този малък, пропит от предразсъдъци шотландски

град, всички смятаха, че майка ми, хубаво, ползуващо се с успех момиче, което можело да «завърти главата на

когото си поиска», се опозорило и се оженило за баща ми Оуен Шанън. Чужденец, срещнала го по време на

ваканцията, човек от Дъблин в същност без никакви роднински връзки: заемал някаква незначителна длъжност

в една фирма за износ на чай; човек, чиито единствени качества били хубавата външност и добрият характер,

ако това изобщо може да се приеме за качества. Но съвсем не вземаха под внимание няколкото щастливи години

след това. На смъртта му, последвана тъй скоро и от нейната, се гледаше като на справедливо възмездие, а на

появата ми в дома на Леки без средства за съществуване — като на някакво доказателство за присъдата на

провидението.

Дядо пое по общинския път, откъдето се виждаше езерото. След половин час, като сви неочаквано, той ни

отведе до село Драмбък, точно когато сирените от останалия далеч зад нас завод приятно завиха за обяд. Покрай