Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

каквато никога преди това не бях чувал. Пък не се и прекръсти. Започна да реже пред себе си горещото осолено

говеждо в голяма овална чиния. На другия край на масата мама сипваше картофи и зеле.

— Ето на теб —- каза татко с такъв вид, Сякаш на мен даваше някое хубаво парче. Движенията му бяха точни и

отмерени. Беше нисък, доста незначителен четиридесет и седемгодишен мъж с тясно бледо лице и малки очи.

Тъмните му мустаци бяха дълги и щръкнали, а косата бе сресана на темето така, че да прикрие плешивостта му.

В изражението му се четеше едва уловимия отпечатък на примирието, нещо, което може да се види върху

лицата на хора, съзнателни и трудолюбиви, но не получили признание или по тяхно мнение недостатъчно

възнаградени от живота. Носеше ниска колосана яка, черна връзка и неочакван за него, но интересен двуреден

костюм от син шевиот с метални копчета. На шкафа зад него лежеше униформена шапка с лъскава козирка като

на морските офицери.

— Яж и зелето с месото, Робърт — Той се наведе и ме потупа по рамото. — Много е хранително.

Разбрах, че под всички тези погледи ще ми е трудно да се справя със странните нож и вилица с кокалени

дръжки, плъзгави и доста по-дълги от моите преди. Пък и не обичах зеле, а малкото парче месо беше ужасно

солено и жилаво. Моят баща с характерния за него весел маниер настояваше на масата ни във Феникс Кресънт

да се появява «само най-доброто» и често се връщаше от работа с някои суперделикатеси като желе от гуава или

стриди. Бях наистина съвсем разглезено дете, толкова капризно и придирчиво в яденето, че често през

последните шест месеца, за да изям парчето пиле, майка ми ме подкупваше с монета от шест пенса или с

целувка. Но сега чувствах, че не трябва да разочаровам татко и с усилие преглъщах безвкусните зеленчуци.

Вниманието ми очевидно беше отклонено в яденето татко погледна мама на другия край на масата и

предпазливо, но с безпокойство се върна към прекъснатия разговор.

— Нищо ли не поиска мисис Чапмън?

— Не — отговори тихо мама, — въпреки че трябва да се е охарчила за билетите и какво ли не още. Има вид на

добра, сърдечна жена.

Татко леко въздъхна.

— Добре, че на света са останали още свестни хора. Трябваше ли да наемате файтон?

— Не, нямаше много нещо за носене. Повечето дрехи са му омалели. Пък изглежда и ония нехранимайковци са

отмъкнали всичко.

Сякаш някакъв вътрешен спазъм обхвана татко, той вторачи поглед в нещо мъчително и

промърмори:

— Прахосничество едно след друго. Не се учудвам, ако нищо не е останало.

— О, татко, при толкова много болести!

— Но без капчица здрав разум. Защо не са се застраховали? Една нормална полица и всичко щеше да е наред.

Безизразният му поглед се спря върху мен и аз, още по отмалял, с мъка се опитах да изпразня чинията си.

— Ти си юнак, Робърт. В тази къща нищо

не се хвърля.

На масата срещу мен седеше Кейт и мрачно гледаше здрача зад прозореца, сякаш за нея разговорът беше

съвсем безинтересен. По едно време тя ми се усмихна окуражително. Чудех се Кейт бе на двадесет и една

година, само три години no-млада от майка ми, а колко малко приличаше на нея. Моята майка беше хубава, а тя

изглеждаше грозна, с безцветни очи, изпъкнали скули и суха, напукана румена кожа. Безцветната й коса сякаш

бе уловила средното положение между червения цвят на Гау и черния на Леки.

— Ти сигурно ходиш на училище? — попива Кейт.

— Да — пламнах цял, просто защото ми заприказваха; големи усилия се изискваха от мен, за да говоря. — В

Кресънт в училището на мис Барти.

Кейт кимна с разбиране. — Харесваше ли ти там?

— Да, много. Ако отговорим правилно по катехизис или по общообразователните предмети, мис Барти ни дава

бонбонени дражета от кутията в долапа.

— Тук, в Ливънфорд имаме хубаво училище. Мисля, че ще ти хареса.

Татко се изкашля.

— Смятам, че началното училище на Джон стрийт . . . при теб Кейт ... ще е напълно подходящо.

Кейт отмести погледа си от прозореца и го вторачи право към татко — настойчиво, почти враждебно.

— Знаеш, че училището на Джон стрийт е малко и мизерно. Той трябва да учи в Академичното училище като

всички нас. Човек в твоето положение не може да постъпи другояче.

— Е — наведе очи татко, — може би . . . ио от следващия срок . . . Сега е четиринадесети октомври, нали?

Поизпитай го малко и виж за кой клас е.

Кейт решително тръсна глава.

— Сега той е уморен до смърт и трябва да ляга. При кого ще спи?