Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

черен похлупак.

— Чудя се, тате — каза тя, — ще вземеш ли Робърт със себе си тази сутрин.

— Разбира се, Хана — любезно, но сдържано отговори дядо.

— Знам, че ще ми помогнеш с каквото можеш — говореше тя, сякаш това се отнасяше за някой друг, а не за мен.

— В началото може да е малко трудно.

— Тц . , . — дядо вдигна чашата с две ръце към устата си. — Защо предварително да отстъпваме пред

трудностите, момичето ми!

Мама продължи да го гледа с оная тъжна, едва уловима усмивка. По този особен израз и по лекото поклащане на

главата разбрах колко много го обича. Привършихме закуската, тя излезе за малко и се върна с бастуна му,

твърдата квадратна шапка и документите, които го видях да преписва вчера. Тя внимателно изчетка старата

износена шапка, после стегна по-здраво документите с тънкия червен ширит.

— Това не е работа за тебе, татко, с твоите способности. Но ти знаеш колко ни помагаш с това.

Дядо се усмихна неопределено, стана от масата и важно сложи шапката си. Мама ни изпрати до вратата. Тук тя

дойде съвсем близо до дядо и се загледа дълго, многозначително и неспокойно в сините му очи. После тихо

каза.

— Обещаваш ми, нали, татко.

— Ех, Хана! Каква неспокойна жена си! — Той и се усмихна снизходително, хвана ме за ръка и тръгнахме по

пътя.

Скоро стигнахме последната трамвайна спирка. Там чакаше един червен трамвай — все още новост по това

време, кондукторът наместваше пръта и сред пукот от сини искри се опитваше да го свърже с горната жица.

Дядо ме заведе до предната седалка на откритата горна платформа. Още по-силно стиснах ръката му, а той ми

хвърли изкосо предразполагащ и пламенен поглед. Набрали скорост, ние се спуснахме по слабия наклон от Тол,

понесохме се бързо и уверено към Ливънфорд, а утринният полъх свистеше в ушите ни.

— Билети, моля. Моля, билети — Чух щракането на кондукторските клещи наблизо, дрънкането на монетите в

чантата му, но дядо продължаваше да гледа напред, подпрял брада на бастуна. Вятърът развяваше косата му,

беше изпаднал в транс и нито моят умоляващ поглед; нито подканата на кондуктора можеха да го извадят от

него. Беше така погълнат от мислите си, така неподвижен, че кондукторът се спря нерешително. Тогава дядо,

без да помръдне, придаде на неподвижната си поза такъв възмутен вид, като да каже «и това ми било стар

приятел, с когото си се споразумял тайно», и като връх на всичко така съучастнически и многообещаващо

намигна, че човекът се ухили глупаво.

— Ти ли си, Денди? — каза той и след миг колебание бързо ни отмина.

Бях потресен от този пример за дядовия престиж, но след малко разбрах, че се намираме на Хай стрийт, срещу

общината. Тук дядо с достойнство слезе и тръгна към ниската сграда с няколко външни стъпала и голяма

метална табела с почти изтрита фирма «Дънкън Макке-лър, адвокат». Прозорците от двете страни на вратата

бяха наполовина закрити с някаква мрежа, на единия от тях се четяха избелели златисти букви: «Ливънфордско

строително дружество», а на другия — «Застрахователна компания Рок». Щом дядо влезе в кантората, на-

переността му отстъпи място на кристална кротост. Това обаче не му попречи да направи смешна гримаса,

когато една непривлекателна жена с излъскани ръкавели подаде глава през прозорчето и строго каза, че мистър

Маккелър е зает с кмета Блеър и ние ще трябва да почакаме. Скоро разбрах—дядо не можеше да понася кисели

жени и те го караха да прави тази гримаса.

След около пет минути вратата към стаята се отвори и един едър мъж с черна брада мина през чакалнята,

слагайки шапката си. Внимателният му поглед ме смути. Изведнъж, намръщил се неодобрително на дядо, той

застана пред нас.

— Това ли е момчето?

— Да, кмете — отвърна дядо.

Кметът Блеър отново внимателно ме заглежда като човек, който по-добре от мен самия знае историята ми. Явно

си припомняше събитията, свързани с мен, случки, толкова ужасни и недостойни, че аз почувствувах как

краката ми треперят от срам.

— Още ли не си успял да се сприятелиш с някои момчета на твоята възраст? — запита той меко.

— Не, сър.

— Можете да си играете с моето момче,Гавин.

Не е много по-голям от теб. Ела тия дни у дома. Съвсем близо е, на Драмбък роуд.

Наведох глава. Не можех да му кажа, че нямам никакво желание да играя с този непознат Гавин Той постоя още

малко, поглади нерешително брадичката си, после се поклони и излезе.