Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

След малко той свали шапката си, оная чудна шапка, която неизменно отъждествявах с дядо — голяма,

квадратна, избеляла, с три металически дупки за проветряване от всяка страна, от дългото носене станала

твърда като желязо, онази шапка, държала в себе си толкова много редки ценности, като се започне от главата на

дядо и се стигне до един фунт крадени малини, шапка, която е служила и още ще служи за толкова много и

разнообразни цели. В нея, сега навеждайки се, той започна да слага сърцевидни и обикновени миди, намерени

по този тъжен бряг . . .

Сърцевидните миди бяха съвсем бели и надиплени и само леката издутина с големина на шестпенсова монета

издаваше присъствието им под залетия с вода пясък. Другите, с пурпурен седефен блясък, полепваха здраво на

гроздове в цепнатините на скалите. Събрахме пълна шапка най-различни миди и дядо се изправи:

— Момче — отбеляза той, сякаш се обръщаше към меланхоличната вода, — може да е лошо . . . но не чак

толкова.

На сухата част на брега, покрита с изхвърлени от морето водорасли и плавеи, с продънени сандъци и един

сламен матрак от някой кораб, ние запалихме пращящ огън. Докато се печаха обикновените миди, дядо ми

показваше как да ям сърцевидните. Държиш я над огъня докато се отвори и бързо гълташ соленото съдържание.

Намирал ги вкусни, много по-хубави от стридите, ми каза той и тъжно изгълта много миди, сякаш, солени и

стипчиви, те подхождаха на сегашното му настроение. На мен не ми харесаха, но обикновените миди излязоха

съвсем по вкуса ми. Те широко се разтваряха, много широко и върху седефените черупки се показваше

опеченото съдържание: влакнесто като месо и сладко като орех.

— И чинии няма да мием — забеляза дядо с мрачна усмивка след като свършихме. Запали лулата, легна

подпрян на лакътя си, погледът му блуждаеше замечтано наоколо, и той добави на себе си, сякаш ожаднял от

соленото меню. — Сега бих си пийнал нещо.

Тук, преди следващите събития, трябва да се опитам да покажа една важна черта от характера па дядо. Той

имаше една любов, една слабост — пиенето. Понякога вечер чувах неравните му стъпки по стълбите и заедно с

тях блъскане и веселите възклицания на човек, несмущаван от това, че се удря в разни предмети из тъмното. Но

не беше пияница. Да го считаш за «стар пияница», както рязко се изразяваше Адъм, беше голяма

несправедливост. Наистина, здравата се е напивал, но между две пиянства винаги е имало дълги периоди

на трезвеност, никога не е участвувал в ливънфордските съботни оргии, когато улиците се напълваха с

олюляващи се фигури. През целия си живот с. такава упоритост е искал да върши смели, храбри, чудесни

постъпки, та напоследък сам започна да си вярва, че наистина ги е вършил. А в действителност кариерата му е

съвсем банална. Дедите му са били изключително състоятелни — баща му, в съдружие с двама чичовци,

притежавал известната спиртна фабрика в Глен Невис. В семейния албум ми попадна пожълтяла снимка на

младеж с пушка и две кучета сетери, застанал на стъпалата на внушителна селска къща. Представяте ли си

изумлението ми, когато мама ми каза, че това е дядо край дома от детството му и тя добави с лека усмивка и

въздишка: «На времето Гау бяха много уважаваш! хора, Роби.» Данъкът за малца разорил семейството и сега аз

знам, че след «фалирането», още младеж, дядо бил принуден да започне скромен живот в Ливънфорд като чирак

при едни механик. Но «занаята не научил». Бил нетърпелив, а и принудителната женитба (и за нея никога не е

съжалявал) за едно обикновено момиче от народа, което го боготворяло, го отправя в железарския бранш. Не

успял и тук, но с висок дух, той работил поред и като чиновник, и като общ работник във фермата, като

мебелист, търговец на шотландски манифактурни стоки, касиер-домакин на един параход по Клайд, докато

накрая, с помощта на връзките си с Глен Невис, също като поета, когото толкова; силно обожавал, станал

акцизен чиновник в митницата.

Разочарованието от себе си, умението да завързва приятелства, а и фактът, че «работел сред спиртните