Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

Изведнъж, свит на седалката, бледен и нещастен, Мърдок силно се раздвижи, та чак разтърси колата. Помислих

си, че пак тръгваме. Но не, експлозията идваше от душата на Мърдок.

— Ще се самоубия!

Той изрече заплахата така високо, почти изкрещя, та веднага привлече вниманието на всички ни върху себе си.

Удряше седалките с юмруци, пулеше очи и продължаваше:

— Казвам ви, ще се самоубия! Не искам никаква служба в пощенската централа. Грешката е само таткова. Ще се

убия и той ще е виновен. Убиец!

— В името на бога, човече! — сепна се дядо. — Какво ти е?

Мърдок загледа и него, и всички нас с онзи тъп поглед в късогледите си очи. Изведнъж не издържа и се разрева.

— Скъсаха ме. Комисията ме прати да си вървя. Просто ми казаха да не се връщам повече. Да не се връщам.

Трябва да е грешка. Представих се чудесно, чудесно!

Скъсан. Мърдок скъсан! Мълчахме вцепенени. От силните му ридания сега всички се тресяхме. Имаше

опасност навън да се събере тълпа.

— Слушай! — хвана го дядо за яката на палтото. — Съвземи се.

— Има нужда от нещо подкрепително — този трезв съвет дойде от Сем.

— Ей богу, прав си. Трябва му нещо да го направи мъж.

Дядо и Джеми изкараха безпомощния Мърдок от колата, а Сем отвори двукрилата врата към крайморската

винарска изба точно отсреща. Преди да изчезнат в прохладното помещение, Джеми извика през рамо:

— Поразтъпчи се наоколо, момче. Няма да се бавим!

Постоях известно време така и си мислех: «Бедният Мърдок». После печален прекосих пътя. Панаирният

площад започна да се изпълва, тъй като тук се стичаха хората от съседните райони. Познах някои ливънфордци.

Изведнъж погледът ми улови една фигура — малка, загоряла, решителна. Беше Гавин!

Стоеше сам край малка група и с присъщото за него презрение наблюдаваше усилията на един амбулантен

търговец да продаде часовници от чисто злато на някакъв изпълнен с благоговение фермер. После се обърна и

погледите ни се срещнаха над главите на тази безлична тълпа. Силно се изчерви, сетне пребледня и въпреки че

отмести поглед, не помръдна от мястото си. След малко направи няколко стъпки към мен и застанал настрана от

другите, започна съсредоточено и неподвижно да изучава афиша, рекламиращ парните люлки на Уилмът.

И аз почувствувах притегателната сила на афиша. Въпреки примитивния му печат и въпреки че в него нямаше

нищо, което да не знаех наизуст, скоро аз също го гледах, застанал до Гавин, съвсем блед, а бузата ми започна да

трепка — една ужасна моя особеност. Тя винаги се проявяваше, когато съм неспокоен и напрегнат. Невъзможно

ми е да кажа кой проговори пръв. И двамата дишахме тежко, погледите ни останаха приковани върху този

разкъсан афиш с неясните очертания на една лодка-люлка, застанала на носа си.

— Вината е моя!

— Не, моя е!

— Моя е!

— Не, Роби, наистина е моя! Ревнувах, че имаш друг приятел. Не искам да имаш нито един приятел на тоя свят

освен мен.

— Ти си единственият ми приятел, Гавин. И винаги ще бъдеш! Кълна ти се. Кълна се още, че аз съм виновен,

само аз, глупакът.

— Не, аз.

— Не, аз.

Последната дума той остави на мен, велика жертва — знае, че аз съм по-слабият от двамата. Афишът загуби

притегателната си сила. Осмелихме се да погледнем един към друг. В очите му прочетох, че и той е бил

нещастен като мен. Този така неудържимо желан миг на подновяване на нашата дружба разруши бариерата на

сдържаността ни и пробуди у нас една изява на чувствата ни, по-силна дори от крепкото ни ръкостискане.

Хванах го здраво, здраво под ръка и така, блажено усмихнати и мълчаливи, отминахме, сляхме се с тълпата и се

загубихме в нея.

Засвири музиката на въртележките, пронизително запищяха свирките на люлките. Удряха цимбали в такт с

живия негърски танц, фанфари оповестиха за Клео, най-дебелата жена на земята. По сцената извън палатката

гръмогласни господа с високи яки и фльонги на вратовете започнаха да размахват малките си бастуни: «Насам,

дами и господа! Насам, при Лео — човекът -леопард! Насам към перуанските джуджета! Към единствения

говорещ кон! Насам, насам!» Спектаклите оживяха пред нас. Бутахме се замаяни напред. Джеми ми даде един

флорин за харчене. И Гавин имаше толкова. Беше дошъл с влак от Ливънфорд, но сега можеше да се върне с

мен. Не трябваше да се разделяме. От тази мисъл ми стана още по-радостно.

Опитахме късмета си в мятането на кокосови орехи и скоро всеки от нас получи по три хубави млечни ореха.