Изведнъж, свит на седалката, бледен и нещастен, Мърдок силно се раздвижи, та чак разтърси колата. Помислих
си, че пак тръгваме. Но не, експлозията идваше от душата на Мърдок.
— Ще се самоубия!
Той изрече заплахата така високо, почти изкрещя, та веднага привлече вниманието на всички ни върху себе си.
Удряше седалките с юмруци, пулеше очи и продължаваше:
— Казвам ви, ще се самоубия! Не искам никаква служба в пощенската централа. Грешката е само таткова. Ще се
убия и той ще е виновен. Убиец!
— В името на бога, човече! — сепна се дядо. — Какво ти е?
Мърдок загледа и него, и всички нас с онзи тъп поглед в късогледите си очи. Изведнъж не издържа и се разрева.
— Скъсаха ме. Комисията ме прати да си вървя. Просто ми казаха да не се връщам повече. Да не се връщам.
Трябва да е грешка. Представих се чудесно, чудесно!
Скъсан. Мърдок скъсан! Мълчахме вцепенени. От силните му ридания сега всички се тресяхме. Имаше
опасност навън да се събере тълпа.
— Слушай! — хвана го дядо за яката на палтото. — Съвземи се.
— Има нужда от нещо подкрепително — този трезв съвет дойде от Сем.
— Ей богу, прав си. Трябва му нещо да го направи мъж.
Дядо и Джеми изкараха безпомощния Мърдок от колата, а Сем отвори двукрилата врата към крайморската
винарска изба точно отсреща. Преди да изчезнат в прохладното помещение, Джеми извика през рамо:
— Поразтъпчи се наоколо, момче. Няма да се бавим!
Постоях известно време така и си мислех: «Бедният Мърдок». После печален прекосих пътя. Панаирният
площад започна да се изпълва, тъй като тук се стичаха хората от съседните райони. Познах някои ливънфордци.
Изведнъж погледът ми улови една фигура — малка, загоряла, решителна. Беше Гавин!
Стоеше сам край малка група и с присъщото за него презрение наблюдаваше усилията на един амбулантен
търговец да продаде часовници от чисто злато на някакъв изпълнен с благоговение фермер. После се обърна и
погледите ни се срещнаха над главите на тази безлична тълпа. Силно се изчерви, сетне пребледня и въпреки че
отмести поглед, не помръдна от мястото си. След малко направи няколко стъпки към мен и застанал настрана от
другите, започна съсредоточено и неподвижно да изучава афиша, рекламиращ парните люлки на Уилмът.
И аз почувствувах притегателната сила на афиша. Въпреки примитивния му печат и въпреки че в него нямаше
нищо, което да не знаех наизуст, скоро аз също го гледах, застанал до Гавин, съвсем блед, а бузата ми започна да
трепка — една ужасна моя особеност. Тя винаги се проявяваше, когато съм неспокоен и напрегнат. Невъзможно
ми е да кажа кой проговори пръв. И двамата дишахме тежко, погледите ни останаха приковани върху този
разкъсан афиш с неясните очертания на една лодка-люлка, застанала на носа си.
— Вината е моя!
— Не, моя е!
— Моя е!
— Не, Роби, наистина е моя! Ревнувах, че имаш друг приятел. Не искам да имаш нито един приятел на тоя свят
освен мен.
— Ти си единственият ми приятел, Гавин. И винаги ще бъдеш! Кълна ти се. Кълна се още, че аз съм виновен,
само аз, глупакът.
— Не, аз.
— Не, аз.
Последната дума той остави на мен, велика жертва — знае, че аз съм по-слабият от двамата. Афишът загуби
притегателната си сила. Осмелихме се да погледнем един към друг. В очите му прочетох, че и той е бил
нещастен като мен. Този така неудържимо желан миг на подновяване на нашата дружба разруши бариерата на
сдържаността ни и пробуди у нас една изява на чувствата ни, по-силна дори от крепкото ни ръкостискане.
Хванах го здраво, здраво под ръка и така, блажено усмихнати и мълчаливи, отминахме, сляхме се с тълпата и се
загубихме в нея.
Засвири музиката на въртележките, пронизително запищяха свирките на люлките. Удряха цимбали в такт с
живия негърски танц, фанфари оповестиха за Клео, най-дебелата жена на земята. По сцената извън палатката
гръмогласни господа с високи яки и фльонги на вратовете започнаха да размахват малките си бастуни: «Насам,
дами и господа! Насам, при Лео — човекът -леопард! Насам към перуанските джуджета! Към единствения
говорещ кон! Насам, насам!» Спектаклите оживяха пред нас. Бутахме се замаяни напред. Джеми ми даде един
флорин за харчене. И Гавин имаше толкова. Беше дошъл с влак от Ливънфорд, но сега можеше да се върне с
мен. Не трябваше да се разделяме. От тази мисъл ми стана още по-радостно.
Опитахме късмета си в мятането на кокосови орехи и скоро всеки от нас получи по три хубави млечни ореха.
Читать дальше