Unknown - i cccf0a6d3b0f4480

Гавин проби единия с джобното си ножче и ние поред пихме от чистия сладък сок, а той се стичаше в гърлата

ни. Посетихме лотарийните сергии, атракциите във вода, стрелбището. Обсипаха ни с трофеи — игли, копчета,

дребни лъскави предмети и пера. Спусна се мрак и нафтовите лампи заблещукаха. Тълпата нарастваше,

музиката гърмеше, ускоряваше ритъма. «Хуп, хуп, хууп» — носеше се от люлките. Веднъж погледът ми попадна

на Кейт и Джеми. Близо един до друг те се смееха и смело усвояваха веселия негърски танц. И пак видях дядо,

Сем и Мърдок, яхнали три дървени коня, те шеметно се въртяха, строени на един ред, спускаха се и се издигаха

под светлините и грохота на оркестъра. Бомбето на Мърдок беше килнато, между зъбите му се крепеше пура,

изцъклените му очи ликуваха. От време на време той се надигаше от стремето и нечовешки крещеше.

Става късно, много късно. Накрая, уморени, но щастливи, всички се събираме в колата. Особено щастлива е

Кейт. Тя често поглежда Джеми и очите й нежно светят. Мърдок глуповато хвърля свиреп поглед към Гавин и

обявява:

— Не ме е грижа, казвам ви, хич не ме е грижа, всичко това няма никакво значение за човек с моята

интелигентност.

После топло разтърсва ръката му. Когато Сем, незаменимият Сем застава под капака и подкарва колата, Мърдок

и дядо подхващат мелодичен дует: «Дженивива . . . Джени ... ви . . . ва. . .». По средата Мърдок бързо се спуска

навън в тъмнината и оттам чувам звуци на продължително и ужасно повръщане.

Вече сме на път за къщи, движим се в прохладния нощен въздух далеч от блясъка и врявата. Дядо спи на

задната седалка, а бледен, Мърдок се е отпуснал на рамото му. На другата седалка един до друг седят Кейт и

Джеми. Ръката му е обгърнала кръста й и двамата наблюдават новолунието.

Отпред сме двамата с Гавин. Дружбата ни се възстанови и никога вече няма да се разделим . . . Поне докато . . .

Но, слава богу, ние не знаем за това. Щастливи сме и самоуверени. Чува се само равномерният ход на мотора,

славното съскане на ацетиленовите лампи. Сем, нашият недостъпен шофьор, мълчаливо седи сам. Все по-

натътък и по-нататък в нощта. Две момчета заедно покоряват мрака и неизвестното под непокорните звезди.

— Ето, това ми харесва! —шепне Гавин.

Знам точно какво иска да каже.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Дядовата философия, несъмнено основана на печалния опит, е, че човек трябва да плаща за всичките си

удоволствия. Когато прекалено се въодушевявах, той ме предупреждаваше «А, бе, човек, ще си пострадаш за тая

работа!». И сутринта след пътешествието ни на панаира наистина страшно си изпатихме. Събудих се по-късно

от обикновено, а в къщата вече цареше съдбовна тишина. Мърдок беше още в леглото, татко бе излязъл на

работа, мама вършеше нещо в кухнята. Дядо пушеше възбуден със зачервен нос и изглежда никак не му беше до

мен сега.

После слязох долу, входната врата се отвори и влезе баба. Беше се върнала вчера следобед, без аз да знам, и с

хубавата си шапка и обшитата с мъниста наметка, вече беше успяла да прескочи до котелния завод за пенсията

си.

— О, бабо! — извиках аз. — Не знаех, че си се върнала!

Тя не отговори на радостния ми и развълнуван поздрав, а продължи напред с някакъв странен, напрегнат израз

на лицето. Спря се точно срещу мен и от мрачната загриженост в погледа й ме обхвана неспокойно тревожно

чувство.

— Робърт, Робърт— каза тя със спокоен, но неестествен глас. — Не мога да повярвам такова нещо за теб.

Свих се до стената. Разбрах — без съмнение беше научила от мис Минс за измяната ми към всички онези нейни

пламенни часове на молитви. Неясно макар, но аз бях подготвен за разгрома над баба. Но горчивата й мъка,

позеленялото й лице и безумно изтеглените напред устни ме удивиха и изплашиха.

— Някой ден пак ще ти се иска да се върнеш при баба си — не каза нищо повече, но тонът й, огорчен и тъжен,

ме накара да потреперя. Разтворил уста, аз я наблюдавах как се качва по стълбите. Почука на вратата и

решително влезе в стаята на дядо.

Изтичах в гостната. Защо ли религията, с която съм се родил, предизвиква у баба такава мрачна и дива ярост?

Отговорът ме унищожи. Тази достойна, почтена жена в целия си живот е разговаряла може би само с трима

представители на моята вяра, невевежеството и погрешните й схващания за нея бяха съвсем абсурдни. И все пак

тя ме ненавиждаше. Няма лесно да прости на дядо съучастието му в първото ми причастие.